— Защо искаше да ме убие?
Тенака не знаеше отговора. Не го знаеше и Орин, но след този инцидент пред вратата на Арван беше поставен страж и страхът стана негов постоянен спътник…
— Добър ден.
Катерача вдигна очи и видя край басейна млада жена, облечена със свободно спускаща се рокля от тънка бяла вълна. Косата ѝ бе тъмна и вълниста, а в зелените ѝ очи имаше златисти песъчинки. Катерача се изправи и се поклони.
— Защо си така мрачен? — попита тя.
Той сви рамене.
— По-скоро изпълнен с меланхолия. Коя си ти?
— Равена, дъщеря на Райван. Защо не си вътре при другите?
Катерача се ухили.
— Не разбирам нищо от войни, кампании или битки.
— А от какво разбираш?
— Живопис, литература, поезия и всякакви други красиви неща.
— Не си се родил в правилното време, приятелю.
— Катерача. Наричай ме Катерача.
— Странно име, Катерачо. Много неща ли катериш?
— Най-вече стени. — Той посочи към пейката. — Ще поседнеш ли с мен?
— Само за малко. Имам работа.
— Сигурен съм, че може да почака. Кажи ми, как една жена успя да поведе въстание?
— За да разбереш това, трябва да познаваш майка ми. Тя е от рода на Дръс Легендата и никой и нищо не може да застане срещу нея. Веднъж прогони планински лъв с голяма сопа.
— Страховита дама — каза Катерача.
— Такава си е. Тя също не знае нищо за войни, кампании или битки. Но ще се научи. И ти трябва да го сториш.
— По-скоро бих научил повече за теб, Равена — каза той и вкара в действие печелившата си усмивка.
— Виждам, че има кампании, от които разбираш — каза жената и стана. — Беше ми приятно да се запознаем.
— Почакай! Можем ли да се срещнем отново? Например тази вечер?
— Може би. Ако оправдаеш името си.
Тази нощ, докато лежеше в широкото си легло, загледана към звездите през прозореца, Райван се чувстваше по-спокойна откогато и да било през последните няколко панически месеца. Досега не бе осъзнавала колко дразнещо може да се окаже водачеството. Нито пък бе възнамерявала да става водач на каквото и да е. Всичко, което бе сторила, беше да порази мъжа, убил съпруга ѝ — но оттам насетне събитията се затъркаляха като по леден склон.
Само след няколко седмици скромните сили на Райван контролираха по-голямата част от Скода. Това бяха опияняващите дни на ликуващи тълпи и доброволци, стичащи се под командването ѝ. После из планините плъзнаха слухове, че се събира армия, която да ги порази, и настроението бързо се смени. Райван се чувстваше под обсада дори преди врагът да пристигне.
А сега сърцето ѝ ликуваше.
Тенака Хан не беше обикновен човек. Тя се усмихна и затвори очи, призовавайки лика му в ума си. Той се движеше като танцьор, със съвършен контрол над тялото си, и носеше увереността си като наметало. Роден воин!
Ананаис беше по-голяма загадка, но в името на всички богове, в погледа му летяха орли! Това бе мъж, преодолял планината. Именно той предложи да обучава начинаещите ѝ бойци и Лейк го беше отвел в хълмовете, където лагеруваха. Двамата братя Галанд и Парсал отидоха с тях — солидни мъже, които нямаше да отстъпят.
За черния не беше сигурна. Приличаше на проклет съчетан, но при все това беше привлекателен. И си личеше, че може да се справя с неприятности.
Тя се обърна по корем и се опита да намести възглавницата си по-добре.
Прати си легиона, Ческа. Ще им строшим проклетите зъби!
Надолу по дългия коридор, в стая с източен изглед, Тенака и Реня лежаха един до друг, а помежду им тежеше неприятна тишина.
Тенака се обърна, надигна се на лакът и погледна към нея, но тя не отвърна на погледа му.
— Какво има? — попита той накрая.
— Нищо.
— Моля те, Реня, кажи ми.
— Мъжът, когото уби.
— Познаваше ли го?
— Не, разбира се. Но той беше невъоръжен — нямаше нужда.
— Разбирам — каза той и спусна дългите си крака от леглото.
Пристъпи към прозореца, а тя остана легнала, загледана в голото му тяло — само силует под лунната светлина.
— Защо го направи?
— Беше нужно.
— Обясни ми.
— Той водеше тълпата и беше очевидно, че е човек на Ческа. Като го убих внезапно, аз ги изплаших. Видя ги — всички бяха въоръжени, мнозина — с лъкове. Можеха да се обърнат срещу нас, ала смъртта му ги втрещи.
— Определено втрещи и мен — това беше касапничество!
Тенака се обърна към нея.
— Това не е игра, Реня. Мнозина други ще умрат още преди края на седмицата.
— И все пак не беше редно.
— Редно? Това не е стихотворение, жено! Аз не съм някакъв герой със златна броня, който поправя неправди. Прецених, че смъртта му ще ни позволи да премахнем тумор от града, без да даваме жертви. А и той заслужаваше да умре.