— Това изобщо не те трогва, нали? Да отнемаш живот? Не те е грижа, че може да е имал семейство, деца, майка.
— Права си; не ме е грижа. Има само двама души на този свят, които обичам — ти си единият, а Ананаис е другият. Онзи мъж бе взел сам решението си. Беше избрал страна и умря заради избора си. Не съжалявам, че го убих, и до края на месеца сигурно щях да съм забравил.
— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо!
— Нима предпочиташ да те излъжа?
— Не. Просто си мислех, че си… различен.
— Не ме съди. Аз съм просто човек, който прави най-доброто, на което е способен. Не зная друг начин.
— Върни се в леглото.
— Приключихме ли със спора?
— Ако желаеш — излъга тя.
В стаята над тях Езичника се ухили и се отдръпна от прозореца.
Жените бяха странни създания. Влюбваха се в някой мъж, а после се опитваха да го променят. И най-често успяваха — само за да прекарат остатъка от живота си, чудейки се как са могли да се омъжат за такъв скучен конформист. „Такава е природата на звяра“, каза си той. Помисли за собствените си жени, прекарвайки лицата им през ума си, ала успя да си спомни едва около тридесет от тях. „Започнал си да остаряваш“, каза си. Често се чудеше как е позволил да станат толкова много. Дворецът беше по-претъпкан от пазара навън. Его. Това беше причината! Не можеше да се измъкне от егото си. Също както не можеше да се измъкне от четиридесет и двете си деца. Потрепери. После се изкикоти.
Приглушен звук смути мислите му и той се върна при прозореца, вглеждайки се в сенките отвън.
Тъмна сянка се катереше по стената на около двадесетина крачки вдясно — Катерача.
— Какво правиш? — попита Езичника тихо.
— Сея жито — изсъска Катерача. — Какво си мислиш, че правя?
Езичника вдигна поглед към тъмния прозорец над тях.
— Защо просто не използваш стълбите?
— Бях помолен да пристигна по този начин. Такава е уговорката.
— О, разбирам. Е, лека нощ!
— И на теб.
Езичника се отдръпна от прозореца. Странно колко усилия може да положи един мъж само за да си навлече неприятности.
— Какво става? — разнесе се гласът на Тенака Хан.
— Не можеш ли да говориш по-тихо? — изръмжа Катерача.
Езичника се върна при прозореца и се наведе над парапета, за да види Тенака, който гледаше нагоре.
— Спазвал някаква уговорка… или нещо подобно — каза черният мъж.
— Е, да де, но ако падне, ще си строши врата.
— Той никога не пада — включи се Белдер от прозореца вляво. — Има природен талант да не пада.
— Ще ми каже ли някой защо по стената се катери мъж? — извика Райван.
— Уговорка спазвал! — изрева Езичника в отговор.
— Е, не може ли да се качи по стълбите? — отвърна тя.
— Вече минахме през това. Бил помолен да се качи по този начин!
— О, значи сигурно отива при Равена — каза тя.
Междувременно Катерача висеше на стената, въвлечен в собствения си личен разговор със Сенилните богове.
А в тъмната стая горе Равена хапеше възглавницата, за да спре смеха си. Безуспешно.
В продължение на два дни Ананаис вървеше сред скодските бойци и ги организираше в бойни отряди от по двадесет души, които товареше с изтощителни упражнения. Имаше петстотин осемдесет и двама мъже, повечето от които корави и жилави като вълци. Мъже, подходящи за планините. Ала им липсваше дисциплина и не бяха навикнали на организирано водене на битка. Ако имаше време, Ананаис можеше да създаде група, равна по умения на всичко, което Ческа би могъл да прати срещу тях. Но време нямаше.
В първата сутрин той събра мъжете заедно със сивоокия Лейк и огледа оръжията им. Заедно не събираха дори сто меча.
— Това не е оръжието на фермера — каза Лейк. — Но имаме много брадви и лъкове.
Ананаис кимна и продължи нататък. Под маската му капеше пот и белезите, които не можеха да зараснат, горяха, а с тях се разпалваше и раздразнението му.
— Намери ми двадесетима, които могат да бъдат водачи — каза той и бързо тръгна към дървената къщурка, която използваше за квартира. Галанд и Парсал го последваха.
— Какво не е наред? — попита Галанд, когато тримата седнаха в хладната трапезария.
— Какво не е наред ли? Отвън има почти шестстотин души, които ще бъдат мъртви след няколко дни. Това не е наред.
— Малко пораженчески гледаш на нещата, не мислиш ли? — каза Парсал с равен глас.
— Още не. Но съм близо — призна Ананаис. — Те са корави и готови за действие. Но не можеш да пратиш такава шайка срещу Легиона. Нямаме дори рог. А дори да имахме, нито един от тях няма да разбере сигналите.