— А сега се качи горе, момче, и им изнеси речта си за борбата за земята. Гръм и мълнии, готови са за нея!
— Наистина никакви надъхващи речи — каза Лейк и се ухили.
— Скачай горе и ги надъхай още повече!
10.
Езичника отведе Парисе до една странноприемница в южната част на града, където даде три златни монети на съдържателя. Човекът ококори очи при вида на малкото състояние, блестящо в дланта му.
— Искам тази жена и бебето да получат най-доброто, с което разполагаш — каза тихо Езичника. — Ще оставя още злато при приятели, ако това се окаже недостатъчно.
— Ще се погрижа за нея като за родната си сестра — каза мъжът.
— Това е добре — отвърна Езичника и с широка усмивка се надвеси над него. — Защото иначе ще ти изтръгна сърцето и ще го изям.
— Няма нужда да ме заплашваш, черни човече — каза набитият оплешивяващ гостилничар и изпъна рамене, стискайки силните си юмруци. — Нямам нужда от напътствия как да се отнасям с една дама.
Езичника кимна.
— Времената не са достатъчно добри, за да разчитаме само на доверие.
— Прав си, не са. Ще пийнеш ли с мен?
Двамата седнаха заедно на по чаша бира, докато Парисе хранеше бебето в уединението на новата си стая. Името на съдържателя беше Илтер и той живееше в града вече двадесет и три години — откак изгубил фермата си по времето на великата суша.
— Знаеш, че ми даде твърде много пари, нали? — каза той.
— Зная — отвърна Езичника.
Илтер кимна и пресуши остатъка от бирата си.
— Никога не съм виждал черен човек досега.
— В моята земя, отвъд тъмните джунгли и Планините на Луната, хората никога не са виждали бял човек, макар да имаме легенди, които разказват за такива.
— Странен свят, а? — каза Илтер.
Езичника се загледа в златните дълбини на напитката си и внезапно изпита копнеж по равнините, алените залези и кашлящия рев на ловуващи лъвове.
Спомни си утрото на Деня на Смъртта. Дали някога щеше да го забрави? Корабите с черни платна бяха акостирали в Залива на Бялото злато и нашествениците бързо си проправиха път до селото на баща му. Старецът бе събрал воините бързо, ала те не бяха достатъчни и измряха до един пред краала на стария крал.
Нашествениците бяха дошли в търсене на злато, защото имаше много легенди за народа на залива, но старите мини отдавна бяха изчерпани и хората се бяха върнали към растящото злато на царевицата и житото. В яростта си нашествениците измъчваха жените, а после изнасилиха и избиха повечето от тях. Четиристотин души умряха в този ден — сред тях бащата и майката на Езичника, три сестри, по-малък брат и четири от дъщерите му.
Едно дете бе успяло да избяга в началните мигове на битката и бе тичало като вятъра, за да намери Езичника и личната му стража, излезли на лов сред Високите хълмове.
Заедно с шестдесетимата си воини той се спусна босоног сред царевичните поля, отпуснал дългото острие на копието си на рамо. Достигнаха селото, скоро след като нашествениците го бяха напуснали. Само с един поглед Езичника разчете следите. Поне триста мъже бяха атакували краала на баща му — твърде много, за да може да се справи сам с тях. Той скърши копието си на коляно и стисна острието като къс меч. Воините последваха примера му.
— Искам мнозина мъртви… но и един жив — каза Езичника. — Ти, Бопа, ще вземеш живия и ще ми го доведеш. А останалите, нека пием кръв.
— Слушаме и се подчиняваме, Катаскикана — извикаха те като един и той ги поведе в джунглата към залива.
Настигнаха нашествениците, които пееха и се смееха по пътя към корабите си, и се спуснаха връз тях като черни призраци. Езичника и неговите шестдесетима бяха демони от ада и остриетата им се оцветиха в алено. После изчезнаха в джунглата.
Осемдесетина от нападателите умряха по време на атаката, а един липсваше. Предположиха, че е мъртъв и в продължение на три дни той копнееше това да беше така.
Езичника го отведе до опустошеното село и там използва всички варварски умения на своя народ, докато накрая нещото, което някога бе принадлежало към човешкия род, не предаде душата си на бездната. Тогава Езичника нареди да изгорят трупа.
Върна се в двореца си, извика своите съветници и им разказа за атаката.
— Кръвта на семейството ми крещи за отмъщение — каза им той, — ала врагът е твърде далеч за война. Убийците идват от земя, наречена Дренай, пратени от своя цар да съберат злато. Аз също съм цар и нося сърцето на народа си в ръка. Затова ще отпътувам сам, за да отнеса войната до врага ни. Ще открия техния цар и ще го унищожа. Моят син, Катаси, ще седи на трона, докато се върна. Ако ме няма повече от три години… — Той се обърна към воина до себе си. — Време ти е да управляваш, Катаси. На твоите години аз вече бях цар.