— Нека аз ида вместо теб, татко — примоли се младият мъж.
— Не. Ти си бъдещето. Ако не се върна, не искам жените ми да изгорят. Едно е да последват царя в деня на смъртта му на мястото, където е умрял. Но аз може да умра скоро. Не желая жените ми да чакат три години само за да бъдат изгубени сред мъглите. Нека живеят.
— Да чувам, значи да се подчиня.
— Добре! Вярвам, че съм те обучил добре, Катаси. Някога ме мразеше, задето те пратих да учиш във Вентрия — както и аз мразех своя баща. Сега мисля, че ще откриеш ползата от тези години.
— Нека душата на господаря Шем почива върху меча ти — каза Катаси и прегърна баща си.
На Езичника му отне малко повече от година да достигне земите на дренайците и пътят му струва половината злато, което бе взел. Бързо осъзна мащаба на задачата си. Сега виждаше, че боговете са му дали шанса, от който се нуждае.
Тенака Хан беше ключът.
Ала първо трябваше да надвият Легиона.
През последните четиридесет часа Тенака Хан лагеруваше в Усмивката на демона, обикаляйки терена, за да изучи всяка извивка и долчинка и да запомни всички детайли, които могат да помогнат за прикритие или подходящи посоки на атака.
Сега седеше с Райван и сина ѝ Лукас в най-високата част на извитата долина, загледан към равнината отвъд планините.
— Е? — попита Райван за трети път. — Измисли ли нещо?
Тенака потърка изморените си очи и захвърли скицата, над която работеше, за да се обърне към жената воин с усмивка. Едрото ѝ тяло бе скрито под дълга ризница, а тъмната ѝ коса беше сплетена под кръгъл черен шлем.
— Надявам се, че си се отказала от идеята да заставаш редом с бойците, Райван — каза той.
— Не можеш да ме разубедиш — отвърна тя. — Взела съм решение.
— Не спори, човече — посъветва го Лукас. — Само си хабиш дъха.
— Аз ги въвлякох в това — продължи жената — и проклета да съм, ако ги оставя да умрат, без да застана до тях.
— Не си прави илюзии, Райван. Ще има много смърт. Тук нямаме шанс за евтина победа; ще имаме късмет, ако не изгубим две трети от войската си.
— Толкова много? — прошепна тя.
— Поне. Има твърде много терен за бой.
— Не можем ли просто да ги насолим със стрели от високите склонове, докато влизат в долината? — попита Лукас.
— Да. Но те просто ще оставят половината си армия тук, за да не можем да мръднем, а после ще атакуват града и селата. Кръвопролитието ще е кошмарно.
— Тогава какво предлагаш? — попита Райван.
Той ѝ каза и тя побеля. Лукас не отвори уста. Тенака сгъна свитъците с бележките и скиците си и ги привърза с кожена лента. Тишината се проточи.
— Въпреки замърсената ти кръв, аз ти вярвам, Тенака — каза накрая Райван. — На всеки друг мъж бих казала, че това е лудост. Дори и…
— Няма друг начин да победим. Но съм съгласен, че опасността е огромна. Отбелязал съм земята, където трябва да се направи, и имам карти с набелязани разстояния, които стрелците да запомнят. Но решението е твое, Райван. Ти си водачът.
— Какво мислиш, Лукас? — обърна се тя към сина си.
Той размаха ръце.
— Не ме питай! Аз не съм войник.
— А аз да не би да съм? — сопна се Райван. — Кажи ми мнението си.
— Не ми харесва. Но не мога да предложа алтернатива. Както казва Тенака, ако побегнем, оставяме Скода отворена за тях. А така не можем да спечелим. Но две трети…
Райван се надигна и изсумтя, когато ревматизмът в едното ѝ коляно се обади и то едва не поддаде. Тя се спусна надолу по склона и седна до едно поточе, което бълбукаше над бели камъчета, блеснали като перли само на няколко сантиметра от повърхността.
Райван пъхна ръка в джоба на ризницата си и намери сухар. Беше се счупил на три под натиска на железните брънки.
Чувстваше се като пълна глупачка.
Какво правеше тук? Какво разбираше от война?
Беше отгледала чудесни синове, а мъжът ѝ беше принц сред мъжете — голям, нежен и мек като гъша перушина. Когато войниците го посякоха, тя реагира мигновено. Ала оттогава живееше в лъжа — наслаждаваше се на новата си роля на кралица воин, вземаше решения, направляваше армия. Ала всичко беше измама, също като твърдението ѝ, че произхожда от рода на Дръс. Тя сведе глава и захапа кокалчето на палеца си, за да спре сълзите.
„Какво си ти, Райван?“, запита се.
Дебела жена на средна възраст, облякла мъжка ризница.
Утре, или най-късно вдругиден, четиристотин млади мъже щяха да умрат за нея… кръвта им щеше да бъде по нейните ръце. Сред тях щяха да са и оцелелите ѝ синове. Тя потопи ръце в потока и изми лицето си.