— Още не. Щитът е на мястото си. Как се справят Оуард и другите?
— На предела на силите си са. Не чакай твърде дълго, Астин. Не искам да останеш отрязан от нас.
— Акуас — изпулсира Астин, когато той понечи да го остави.
— Да?
— Мъжете, които изпроводихме от града…
— Да?
— Легионът ги изби до крак. Беше ужасно.
— Боях се, че така ще стане.
— Наша ли е отговорността за смъртта им?
— Не зная, приятелю; боя се, че може и да е. Внимавай!
Акуас се върна в тялото си и отвори очи. Описа ситуацията на другите и зачака Декадо да заговори.
— Не можем да сторим повече — каза накрая командирът. — Всичко е на мястото си. След по-малко от три часа ще се съмне и Легионът ще атакува. Както знаете, Тенака се нуждае от петима от нас. Акуас, на теб оставям да избереш мъжете. Останалите ще останат с Ананаис в центъра. Жената, Райван, ще бъде с нас — Ананаис иска да я опазим на всяка цена.
— Нелека задача — каза Балан.
— Не съм казал, че е лека — отвърна Декадо. — Но е важно да опитаме. От психологическа гледна точка тя е жизненоважна, защото мъжете от Скода се бият за нея не по-малко, отколкото за земята си.
— Разбирам това, Декадо — отвърна дипломатично Балан. — Но не можем да гарантираме нищо. Ще бъдем на открито, без коне и без място за отстъпление.
— Да не би да критикуваш плана на Тенака? — попита Абадон.
— Не — каза Балан. — Ние всички изучаваме изкуството на войната и от тактическа гледна точка стратегията му е добра — всъщност направо гениална. Но в най-добрия случай има около тридесет процента шанс за успех.
— Шестдесет — вметна Декадо.
Балан повдигна вежда.
— Наистина ли? Как така?
— Приемам, че имате умения отвъд тези на обикновените хора. Приемам също, че разбирането ви за стратегия е огромно. Но не се възгордявай, Балан.
— В какъв смисъл? — попита свещеникът и на лицето му се появи намек за подигравка.
— Вашето обучение е точно това — обучение. Ако разчертаем битката като игра на вероятности, тогава тридесет процента е правилно предположение. Но това не е игра. Там долу е Ананаис Златния. Силата му е огромна, а уменията — още по-големи. И нещо повече — той има влияние над войниците, което е сравнимо с вашите психични таланти. Когато той остане непоклатим, и другите ще останат непоклатими — той ги държи със силата на волята си. Именно това го прави водач. Всякакви предвиждания за успех в подобна схема зависят от готовността на редиците да удържат фронта и на мъжете да умрат. Може да бъдат надвити и избити, но няма да побегнат.
— След това имаме скоростта, с която мисли Тенака Хан. Също като Ананаис, уменията му са изумителни и няма равен, когато стане дума за стратегия. Освен това усетът му за правилния момент е безпогрешен. Той няма качествата на водач, които притежава Златния, но причината е само в смесената му кръв. Мъжете от Дренай винаги се колебаят, преди да последват един надир.
— И накрая е жената Райван. Нейните хора ще се бият по-упорито, защото тя е с тях. Премисли предвижданията си, Балан.
— Ще ги премисля и ще включа предложенията ти — отвърна свещеникът.
Декадо кимна и се обърна към Акуас.
— Докъде са стигнали тамплиерите?
— Няма да пристигнат за утрешната битка, слава на Източника! Но на два дни езда оттук пътуват стотина от тях. Останалите са в Дренан, докато водачите им, Шестимата, се съвещават с Ческа.
— Значи този проблем остава за друг ден — каза Декадо. — Мисля сега да почина малко.
Тъмноокият Катан заговори за първи път:
— Няма ли да кажеш молитвата, Декадо?
Командирът се усмихна топло. В думите на младия свещеник нямаше дори помен от критика.
— Не, Катан. Ти си по-близо до Източника от мен и освен това си Душата на Тридесетте. Ти ще се молиш.
Катан се поклони и групата затвори очи в безмълвно съчетание. Декадо отпусна ума си, слушайки далечния рев на морето. Унесе се, докато „гласът“ на Катан не се усили и се понесе към него. Молитвата бе кратка и съвършена в искреността си и Декадо се трогна, когато чу младият свещеник да споменава името му и да призовава Повелителя на Небесата да го защитава.
По-късно, докато командирът лежеше, загледан в звездите, Абадон дойде и седна до него. Декадо се надигна и се протегна.
— Очакваш ли с нетърпение утрешния ден? — попита абатът.
— Боя се, че да.
Старецът се облегна на едно дърво и затвори очи. Изглеждаше уморен, изгубил цялата си сила; бръчките по лицето му — някога тънки като нишки на паяжина — сега изглеждаха издялани с длето.
— Аз те провалих, Декадо — прошепна абатът. — Въвлякох те в свят, който иначе нямаше да видиш. Неспирно се молех за теб. Би ми било приятно да зная, че съм бил прав. Ала не ми било писано.