— Не мога да ти помогна, Абадон.
— Зная това. Всеки ден те гледах в градината ти и се чудех. В действителност беше повече надежда, отколкото сигурност. Ние не сме истински Тридесетима — никога не сме били. Орденът е разпуснат по времето на баща ми, но аз — при цялата ми арогантност — смятах, че светът се нуждае от нас. Така че обиколих континента в търсене на деца със специална дарба. Направих всичко по силите си да ги обуча, молейки се на Източника да ме води.
— Може би си бил прав — каза Декадо тихо.
— Вече не зная. Гледах ги цяла нощ, присъединих се към мислите им. Там, където трябва да има покой, има възбуда и дори жажда за битка. Започна се, когато ти уби Падаксес и те се зарадваха на победата ти.
— Какво очакваше? Сред тях няма и един, който да е над двадесет и пет години! И никога не са живели нормален живот… не са се напивали… не са целували жена. Човешкото в тях е било потискано.
— Така ли мислиш? Аз предпочитам да мисля, че човечността им е била усилена.
— Не съм на нивото на подобен спор — призна Декадо. — Не зная какво очакваш от тях. Те ще умрат за теб — това не е ли достатъчно?
— Не. Изобщо не е достатъчно. Тази мизерна малка война няма никакво значение на общия фон на човешките деяния. Нима мислиш, че тези планини не са ставали свидетели на всичко това и преди? Има ли значение, че утре може да измрем? Светът по-бавно ли ще се върти от това? Преди много години Дръс Легендата е застанал на стените на Дрос Делнох и е умрял, за да спре надирска инвазия. Това има ли значение сега?
— Имало е значение за Дръс. Има значение за мен.
— Но защо?
— Защото съм човек, свещенико. Просто затова. Не зная дали Източникът съществува и всъщност не ме е грижа. Аз имам само себе си и собственото си самоуважение.
— Трябва да има нещо повече. Трябва да има триумф на Светлината. Човекът е толкова обгърнат от алчност, страсти и преследването на тленното. Ала добротата, разбирането и любовта са равностойни части от човечността.
— Нима сега казваш, че трябва да обичаме Легиона?
— Да. И трябва да го надвием.
— Това е твърде философско за мен — каза Декадо.
— Зная. Но се надявам един ден да разбереш. Аз няма да съм там, за да го видя. Но се моля да се случи.
— Започна да ставаш твърде мрачен. Това се случва в навечерието на битка.
— Не съм твърде мрачен, Декадо. Утрешният ден ще бъде последният на този свят за мен. Зная го. Видял съм го. Но няма значение… Просто се надявах тази нощ да ме убедиш, че съм бил прав… поне за теб.
— Какво искаш да ти кажа?
— Нищо не можеш да ми кажеш.
— Значи не мога да ти помогна. Знаеш какъв е бил животът ми, преди да те срещна. Аз бях убиец и се наслаждавах на смъртта. Не желая да изглеждам слаб, но никога не съм искал да бъда такъв — просто бях. Нямах нито силата, нито желанието да се променя. Разбираш ли? Но после едва не убих човек, когото обичах. И дойдох при теб. Ти ми даде място, където да се скрия, и затова съм ти благодарен. Сега отново съм там, където ми е мястото, с меч близо до ръката ми и враг близо до лагера ми.
— Не отричам Източника. Просто не зная каква игра играе — защо допуска създания като Ческа да оцеляват. Не искам да зная. Докато ръката ми е силна, ще се опълчвам на злото на Ческа, и ако накрая Източникът ми каже: „Декадо, ти не заслужаваш безсмъртие“, ще отвърна „Така да бъде“. Няма да съжалявам за нищо.
— Може и да си прав. Възможно е да умреш утре. Ако ние оцелеем, аз ще се грижа за твоите млади воини. Ще се опитам да ги водя по твоя пример. Мисля, че няма да те разочароват. Но тогава ти ще си при твоя Източник и ще трябва да Го помолиш за малко помощ.
— Ами ако съм сгрешил? — попита абатът и сграбчи ръката на Декадо. — Ако съм съживил Тридесетте заради собствената си дързост?
— Не зная, Абадон. Но ти си следвал вярата си без мисли за лична изгода. Дори и да си сгрешил, твоят Бог би трябвало да ти прости. Ако не го стори, значи не заслужава да бъде следван. Ако някой от свещениците ти съгреши, нима не му прощаваш? И значи ли това, че си по-милостив от собствения си Бог?
— Не зная. В нищо не съм сигурен вече.
— Някога ти самият ми каза, че вярата и сигурността не са родени, за да съжителстват. Не губи вяра, Абадон.
— Не е лесно да съм самоуверен в деня на смъртта си, Декадо.
— Защо се обръщаш към мен с това? Аз не мога да ти помогна да намериш вярата си. Защо не говориш с Катан или Акуас?
— Предполагах, че ще разбереш.