— Е, не разбирам. Ти винаги си бил толкова сигурен — направо излъчваше хармония и мир. В косата ти имаше звезди, а в думите ти — мъдрост. Всичко това фасада ли е било? Нима тези съмнения са толкова внезапни?
— Помниш ли как те обвиних, че се криеш в градината си? Е, аз също се криех. Лесно е да потиснеш съмненията, когато около теб се издигат стените на манастира. Имах своите книги и учениците си. Всичко ми изглеждаше като велико дело на Светлината. Но сега хората умират и реалността е различна. Онези петдесет мъже, които искаха да заловят Райван: те бяха изплашени и искаха да живеят, а ние ги изгонихме от града и ги изведохме в равнината, за да ги заколят. Не им позволихме да се сбогуват с жените и децата си. Просто ги отведохме като добитък в кланицата.
— Сега разбирам — каза Декадо. — Ти си ни виждал като Бели тамплиери, тръгнали на поход срещу злото, приветствани от тълпите: малка група герои в сребърна броня и с бели наметала. Е, това никога не може да се случи, Абадон. Злото живее в яма. Ако искаш да се бориш с него… трябва да слезеш долу, в помията при него. А по белите наметала мръсотията личи повече, отколкото по черните. И среброто се замърсява. Сега ме остави и разговаряй със своя Бог — Той има повече отговори от мен.
— Ще се молиш ли за мен, Декадо? — помоли абатът.
— Защо Източникът би слушал мен, ако не слуша теб? Моли се сам, човече!
— Моля те! Направи го за мен.
— Добре. Но сега иди да поспиш.
Декадо последва с поглед стареца, докато той се отдалечаваше в мрака. После се излегна и се загледа в изсветляващото небе.
11.
Когато слънцето изгря, Тенака Хан застана на хребета, гледащ към равнината. С него бяха стотина мъже, въоръжени с лъкове, мечове и брадви. Само около тридесетима имаха щитове и той ги разположи на открито, с лице към прохода към равнината. Планините се извисяваха от двете им страни, а зад гърба им Усмивката на демона се разширяваше в покрити с гори хълмове.
Мъжете бяха неспокойни, а Тенака не можеше да им предложи успокояващи думи. Те се въртяха нервно около надирския воин и му мятаха подозрителни погледи; щяха да се бият редом с него, но само защото Райван ги беше помолила.
Тенака вдигна ръка, за да заслони очи, и видя, че Легионът е потеглил. Можеше да различи върховете на копията им и излъсканите нагръдници, които отразяваха слънчевата светлина.
Като се изключи Драконът, Легионът се състоеше от най-добрите бойци сред дренайците. Тенака изтегли меча си и докосна острието с палец. Взе малко точило и отново го наточи.
Галанд се приближи до него.
— Късмет, генерале! — каза той.
Тенака се ухили и огледа малкия си отряд. Лицата им бяха неподвижни и излъчваха решителност; нямаше да отстъпят. Неизброими векове хора като тези бяха правили Дренайската империя непоклатима, отблъсквайки най-великите армии на света: ордите на Улрик, Безсмъртните на Горбен и свирепите нашественици от Вагрия във Войните на Хаоса.
Сега отново бяха изправени пред невъзможно силен противник.
Гръмотевичният тътен на копита по сухата равнина достигна планината и проехтя като барабаните на смъртта. Вляво от щитоносците синът на Райван, Лукас, постави стрела в лъка си. После преглътна и избърса чело с ръкав; потеше се обилно — странно как можеше по лицето му да има толкова много влага, а устата му да остава суха. Той хвърли поглед към надирския генерал и видя, че той стои спокойно с меч в ръка, а виолетовите му очи са впити в атакуващите конници. По неговото чело нямаше пот.
„Копеле — помисли си Лукас. — Нечовешко копеле!“
Конниците бяха достигнали склона пред Усмивката и настъплението им се позабави.
Една стрела се понесе към тях, но не ѝ достигнаха тридесет крачки, за да порази когото и да е.
— Чакайте заповедта — изрева Галанд и погледът му отскочи към неподвижния Тенака.
Ездачите продължиха нагоре със спуснати копия.
— Сега? — попита Галанд, когато първата редица конници подмина първата стрела, но Тенака поклати глава.
— Лица напред! — извика Галанд, когато нервните стрелци се извърнаха да видят издаването на заповедта.
Легионът яздеше във формация от петдесетима конници, разпределени в двадесет и пет редици. Тенака изчисли пролуката между всяка редица на около шест дължини. Дисциплинирана атака.
— Сега! — каза той.
— Пратете ги в ада! — извика Галанд и сто стрели проблеснаха под слънцето. Първата редица конници изчезна, когато жребците им бяха поразени. Мъжете полетяха към камъните, докато панически цвилещите коне се надигаха на задни крака и падаха. Втората редица се забави, но разстоянието между нея и първата позволи на ездачите да се подготвят и да прескочат падналите. Скокът им обаче ги отведе насред втори залп стрели, които убиха или осакатиха конете им. Докато ездачите падаха в краката на животните си, още стрели донесоха смърт сред тях, забивайки се в оголена плът. И въпреки това атаката продължи и конниците вече достигаха стрелците.