Галанд вдигна рога към устните си и прати тъжния зов за капитулация. Сигналът проехтя три пъти, преди и последните воини от Легиона да свалят оръжия.
— Всичко свърши, генерале — каза Галанд. — Моля, бъдете така добър да слезете от коня.
— Проклет да съм, ако го сторя! — извика Кареспа.
— Ще бъдеш най-вече мъртъв, ако не го сториш — обеща брадатият воин.
Кареспа слезе от седлото.
На бойното поле долу шестстотин воини от Легиона седяха на тревата, докато мъжете от Скода се движеха сред тях, за да им отнемат оръжията и нагръдниците.
Декадо прибра меча си и отиде до мястото, където Акуас бе коленичил до падналия Абадон. По тялото на абата нямаше и следа от нараняване.
— Какво стана? — попита Декадо.
— Неговият ум бе най-силният от всички. Талантът му бе много по-голям от всеки друг сред Тридесетте. Той поиска да поеме задачата да заслони Кареспа от тамплиерите.
— Абадон знаеше, че ще умре днес — отвърна Декадо.
— Той няма да умре днес — изръмжа Акуас. — Нима не казах, че има риск?
— Не е само той. Мнозина умряха днес.
— Не говоря за смърт, Декадо. Тялото му е мъртво, но тамплиерите са взели душата му.
Катерача седеше на високата стена около градината на върха на кулата и гледаше далечните планини, търсейки белези за приближаването на триумфиращия Легион. Беше почувствал облекчение, когато Тенака го помоли да остане в града, ала сега не бе сигурен. Определено не беше воин и нямаше да е от особена помощ в битката. Но поне щеше да знае резултата.
Тъмни облаци се скупчиха над градината и скриха слънцето; Катерача придърпа синьото си наметало около раменете и остави стената, за да се разходи сред цветята. Някъде преди шестдесет години един застаряващ сенатор бе построил градината на върха на кулата, принуждавайки слугите си да изкачат до горе повече от три тона почва. Сега там имаше всякакви видове дървета, храсти и цветя. В един ъгъл лаврово дърво и бъз растяха редом със зеленика и бряст, докато на други места цъфтящи черешови дървета се открояваха с розовите си и бели цветчета на фона на сивите стени. Из градината се виеше красива каменна пътечка. Катерача тръгна по нея, наслаждавайки се на аромата на цветята.
Реня се появи на кръглото стълбище и влезе в градината точно когато слънцето излезе иззад облаците. Видя Катерача, застанал сам, с тъмна коса, прибрана над челото му с кожена лента. Привлекателен мъж, помисли си тя… и самотен. Не носеше меч и сякаш изучаваше едно жълто цвете на ръба на малък алпинеум.
— Добро утро — каза момичето и Катерача вдигна поглед.
Реня бе облечена в светлозелена вълнена туника, а косата ѝ бе скрита от копринен шал с цвета на ръжда. Краката ѝ бяха голи и не носеше сандали.
— Добро утро, господарке. Добре ли спа?
— Не. А ти?
— Боя се, че не. Кога смяташ, че ще научим?
Реня сви рамене.
— Скоро, предполагам.
Той кимна и те продължиха разходката сред градината, привлечени накрая отново към стената, гледаща към Усмивката на демона.
— Защо не отиде с тях? — попита тя.
— Тенака ме помоли да остана.
— Защо?
— Той има задача за мен и не иска да умра, преди да се опитам да я изпълня!
— Значи е опасна?
— Какво те кара да мислиш така?
— Ти каза „да се опитам“. Сякаш се съмняваш в успеха си.
Той се засмя мрачно.
— Да се „съмнявам“? Аз не се съмнявам — аз зная. Но това няма значение. Никой не живее вечно. Както и да е, може да не се стигне дотам. Първо те трябва да надвият Легиона.
— Ще го направят — каза Реня и седна на една каменна пейка, присвивайки дългите си крака под себе си.
— Откъде си толкова сигурна?
— Тези мъже не могат да бъдат надвити. Тенака ще намери начин да спечели. А щом е поискал от теб да му помогнеш, значи е сигурен, че имаш шанс.
— Колко просто виждат жените света на мъжете — отбеляза Катерача.
— Никак даже. Просто мъжете са способни да накарат и най-простото нещо да звучи ужасно сложно.
— Смъртоносен контраудар, господарке. Аз съм сразен!
— Толкова ли си лесен за надвиване, Катерачо?
Той седна до нея.
— Лесен съм за надвиване, Реня, защото не ме е особено грижа за победата. Искам просто да живея! Бягам, за да оцелея. Когато бях млад, навсякъде около мен имаше убийци. Цялото ми семейство умря от ръцете им. Дело на Ческа — сега го знам, но тогава той се държеше като приятел на мен и дядо ми. Години наред стаите ми бяха пазени, докато спях, опитваха храната ми, проверяваха играчките ми за скрити игли с отрова. Не бих нарекъл това щастливо детство.