Един орел се носеше високо по невидимите течения с разперени криле, привидно неподвижен, докато се издигаше върху струята топъл въздух.
В периферното му зрение се появи бяла яребица. Перата ѝ бяха на петна и отчасти бели — идеален камуфлаж, защото снегът още не бе изчезнал напълно от склоновете. Тенака се замисли за птицата. През зимата беше чисто бяла над снега, напролет потъмняваше отчасти, а през лятото петната ставаха каменносиви и кафяви, позволявайки ѝ да се слива със скалите. Перата на яребицата бяха единствената ѝ защита.
Птицата се издигна във въздуха и орелът зави рязко, спускайки се като камък. Ала без да усети, пресече пътя на слънцето и сянката му се плъзна върху яребицата, която се изви точно преди ноктите му да се сключат около нея. Малката петниста птица избяга обратно към храстите.
Орелът се разположи на един клон близо до Тенака, наежен и с накърнено достойнство. Надирският воин се излегна назад и затвори очи.
Битката беше много рискована и тази стратегия нямаше да сработи отново. Бяха получили временна почивка, нищо повече. Ческа бе пратил Легиона си да помете неколцина бунтовници. Ако знаеха, че Тенака Хан е там, щяха да използват различна тактика. А сега вече знаеха… Сега всички умения на Ческа щяха да се насочат насам.
Колцина щеше да прати следващия път императорът?
Останалата част от Легиона наброяваше четири хиляди мъже. Обикновените войници, които бяха около десет хиляди. Дренайските копиеносци — две хиляди при последното преброяване. Но най-ужасяващи от всички бяха съчетаните.
Колко ли бе успял да създаде вече? Пет хиляди? Десет?
И как се съотнасяха спрямо обикновените хора? Един съчетан за петима? Дори така те се равняваха на двадесет и пет хиляди войници.
Ческа нямаше да повтори грешката да подцени Скодското въстание.
Умората покри Тенака като покров. Първият му план беше толкова прост: да убие Ческа и да умре. Сега сложността на начинанието се вихреше в ума му като мъгла.
Толкова много мъртви и толкова много, които щяха да ги последват.
Той се върна при огъня си и добави подпалки; после легна до него и се уви в наметалото си. Помисли си за Илае и вентрийския си дом. Колко добри години…
После лицето на Реня се появи в мислите му и той се усмихна. През целия си живот бе имал късмет. Беше тъжен, самотен, но винаги късметлия. Да има майка, толкова предана като Шилат, си беше късмет. Да намери мъж като Ананаис, който да застане до него. Да бъде с Дракона. Да обича Илае. Да се натъкне на Реня.
Толкова много късмет, това бе дар, който изцяло компенсираше самотата и болката на отхвърлянето. Тенака потрепери, добави още съчки в огъня и се загледа в небето, очаквайки гаденето, което знаеше, че ще последва. Главоболието обаче дойде първо, с ярки светлини, които пробождаха очите му. Задиша дълбоко, успокоявайки се за предстоящия удар. Болката се засили и задращи по мозъка му с огнени пръсти.
В продължение на четири часа тя не спря да го разкъсва, докато накрая надирът едва не заплака. После болката се оттегли и той заспа…
Намираше се в тъмен коридор, наклонен надолу и студен. В краката му лежаха скелетите на няколко плъха. Той ги прескочи и скелетите се размърдаха, костите изтракаха в тишината. Побягнаха в мрака. Тенака поклати глава, опитвайки се да си спомни къде се намира. Пред него лежеше полуразложен мъртвец, увиснал на вериги.
— Помогни ми! — каза мъжът.
— Ти си мъртъв. Не мога да ти помогна.
— Защо няма да ми помогнеш?
— Защото си мъртъв.
— Всички сме мъртви. И никой не иска да ни помогне.
Тенака продължи да върви надолу, в търсене на врата.
Коридорът се разшири и се превърна в зала с тъмни стълбове, издигащи се в тъмнината. Обвити в сенки фигури пристъпиха напред с черни мечове в ръцете.
— Сега си наш, Факлоносецо — каза нечий глас.
Те не носеха броня, а лицето на водача им беше познато. Тенака се помъчи да си спомни името му, но не можа.
— Падаксес — каза мъжът. — Дори тук мога да разчета страхливия ти ум. Падаксес, който умря под меча на Декадо. Ала мъртъв ли съм? Не съм! Но ти, Факлоносецо, ти ще умреш, защото сега се намираш в земята на Духа. Къде са твоите тамплиери? Къде са жалките ти Тридесетима?
— Това е сън — каза Тенака. — Не можеш да ме докоснеш.
— Така ли мислиш? — От острието на меча на Падаксес полетя пламък и опърли раменете на надира. Той отскочи назад и страхът се надигна в него. Смехът на тамплиера прозвуча пискливо. — Все още ли мислиш така?