Тенака се изправи и извади меча си от ножницата.
— Ела, тогава — каза той. — Нека видим как ще умреш за втори път.
Тъмните тамплиери пристъпиха напред, оформяйки полукръг около него. Внезапно той усети, че не е сам. За един миг, също като в предишния му сън, помисли, че Тридесетте са дошли за него, но после хвърли поглед наляво и видя могъщ широкоплещест надирски воин, облечен с туника от козя кожа. Появиха се и други.
Тамплиерите се поколебаха и надирът до Тенака вдигна меча си.
— Прогонете тези сенки — каза той на воините си.
Без да продумат, сто равнинци с празни очи се спуснаха напред и тамплиерите побягнаха пред тях.
Надирът се обърна към Тенака. Лицето му бе широко и плоско, а очите — виолетови и пронизващи. От него се излъчваше сила и могъщество, които Тенака не бе виждал у никой жив човек. И той го разпозна на мига. Падна на колене и се приведе в дълбок поклон.
— Значи ме познаваш, кръв от кръвта ми?
— Да, господарю хан — каза Тенака. — Улрик, Главатар на Ордите!
— Виждал съм те, момче. Гледах те как растеш, защото старият ми шаман Носта Кан все още е с мен. Не си ме разочаровал… Но пък никой няма толкова добра кръв като твоята.
— Не всички смятат така — отвърна Тенака.
— Светът е пълен с глупци — отсече Улрик. — Аз се борих срещу Бронзовия граф. Той беше могъщ човек. Необикновен. Мъж със съмнения, но успя да ги превъзмогне. Изправи се на стените на Дрос Делнох и ми се опълчи с жалката си армия. И аз го обикнах. Той беше боец и мечтател. Необикновен. Толкова необикновен!
— Значи си го срещал?
— С него имаше друг воин — старец на име Дръс. Смъртоносеца, така го наричахме. Когато той падна, наредих тялото му да бъде отнесено в лагера ми и там му издигнахме погребална клада. Само си го представи. За един враг! Бяхме на прага на победата. И в тази нощ Бронзовия граф — най-големият ми враг — пристъпи в лагера ми с генералите си и се присъедини към погребението.
— Лудост! — възкликна Тенака. — Можел си да го плениш и да превземеш крепостта.
— Ти щеше ли да го сториш, Тенака?
Той обмисли въпроса.
— Не — каза накрая.
— Нито пък аз. Така че не се бой за родословието си. Нека по-недостойните се подиграват.
— Не съм ли мъртъв? — попита Тенака.
— Не.
— Как тогава се озовах тук?
— Ти спиш. Онези тамплиерски гниди привлякоха духа ти тук, ала аз ще ти помогна да се върнеш.
— Що за ад е този и как си се озовал тук, господарю?
— Сърцето ми ме предаде по време на войната срещу Вентрия. И после се озовах тук. Това е Отвъдното, разположено между световете на Източника и Духа. Изглежда никой от тях не ме желае, така че съществувам тук с последователите си. Никога не съм боготворял нищо, освен меча и ума си — и сега си понасям наказанието. Но ще го понеса гордо, защото нима не съм мъж?
— Ти си легенда.
— Не е трудно да станеш легенда, Тенака. Проблемът е да живееш като такава.
— Можеш ли да виждаш бъдещето?
— Отчасти.
— Ще успея ли… ще успеят ли приятелите ми?
— Не ме питай. Не мога да променя съдбата ти, колкото и да ми се иска понякога. Това е твоят път, Тенака, и трябва да го извървиш като мъж. Роден си, за да го извървиш.
— Разбирам, господарю. Не биваше да питам.
— Питането не е навредило никому — каза Улрик с усмивка. — А сега затвори очи — трябва да се върнеш в света на кръвта.
Тенака се събуди. Беше нощ, ала огънят му още гореше ярък и топъл, а някой го бе завил с одеяло. Той изстена и се претърколи на една страна, надигайки се на лакът. Ананаис седеше от другата страна на пламъците и светлината се отразяваше в маската му.
— Как се чувстваш? — попита гигантът.
— Добре. Имах нужда от почивка.
— Отмина ли болката?
— Да. Донесе ли храна?
— Разбира се. За известно време се притесних. Стана призрачно бял и пулсът ти беше смъртно бавен.
— Сега съм добре.
Тенака седна и Ананаис му подхвърли платнена торба със сушено месо и плодове. Ядоха в тишина. Водопадът проблясваше като диаманти върху самур под лунната светлина. Накрая гигантът заговори:
— Четиристотин от Легиона се присъединиха към нас. Декадо казва, че ще се бият редом с бунтовниците — твърди, че свещениците му са прочели умовете им. Отхвърлиха само трима. Останалите двеста избраха да се върнат при Ческа.
Тенака потърка очи.
— И?
— И какво?
— И какво стана с онези, които избраха да се върнат?
— Изпроводих ги от долината.
— Ани, друже, вече се върнах. Добре съм. Кажи ми.