— Наредих да ги избият в Усмивката на демона. Беше необходимо, защото можеха да разкрият броя ни.
— Той вече беше известен, Ани — тамплиерите ни следят.
— Добре де. И все пак — това са двеста бойци по-малко, които ще пратят срещу нас в бъдеще.
Тишината отново се възцари и Ананаис внимателно повдигна маската си, опипвайки възпаления белег.
— Свали това нещо — каза Тенака. — Нека кожата ти подиша.
Ананаис се поколеба, после въздъхна и махна коженото покривало. Под червената огнена светлина приличаше на демон — нечовешки и ужасяващ. Сините му очи бяха впити в Тенака, сякаш се опитваше да открие намек за отвращение.
— Дай ми мнението си за битката — каза надирът.
— Мина според плана. Бях доволен от мъжете на Райван, а синът ѝ Лейк е много полезен. Черният човек се би добре. Той е страхотен воин. Ако имах година, можех да възродя Дракона с тези скодци.
— Нямаме година.
— Зная — отвърна Ананаис. — Два месеца най-много.
— Не можем да ги надвием по този начин, Ани.
— Имаш ли план?
— Да. Но няма да ти хареса.
— Ако означава победа, ще го харесам — обеща Ананаис. — Какъв е?
— Мисля да доведа надирите.
— Прав си — не ми харесва. Всъщност вони на гнило месо. Ческа е лош, но надирите са още по-лоши. В името на боговете, човече, Ческа поне е дренаец. Да не си се побъркал?
— Само това ни остана, приятелю. Имаме почти хиляда мъже. Не можем да удържим Скода дори срещу една-единствена атака.
— Слушай ме, Тани! Знаеш, че никога не съм те презирал заради кръвта ти. Не и лично. Обичам те повече от брат. Но мразя надирите повече от всичко друго на света. И не съм единствен. Никой тук няма да се бие редом с тях. А и представи си, че доведеш тази армия? Какво, по дяволите, ще стане, когато спечелим? Нима те просто ще си идат у дома? Та те ще са победили дренайската войска; земята ще е тяхна и ще имаме още една кървава гражданска война.
— Аз не мисля така.
— И как ще ги доведеш? През планините няма тайни пътища, дори и през Сатулските проходи. Никоя армия не може да дойде от север, освен през Делнох. Дори Улрик не можа да премине през тези порти.
— Помолих Катерача да превземе Дрос Делнох.
— О, Тани, ти наистина си се побъркал! Той е конте и страхливец, не се е присъединил към нас дори в една битка. Когато спасихме селянката, той просто си зарови главата в ръцете и остана да лежи в тревата. Когато открихме Езичника, остана с жените. Когато планирахме вчерашната битка, трепереше като трева на вятъра и ти му каза да остане в града. Той ли ще превземе Делнох?
Тенака добави съчки към огъня и отметна одеялото от раменете си.
— Зная всичко това, Ани. Но въпреки това е възможно. Катерача е като своя прародител, Бронзовия граф. Съмнява се в себе си и изпитва огромен страх. Но отвъд този страх, ако успее да го види, го очаква силен мъж, изпълнен със смелост и благородство. Освен това е умен и мисли бързо.
— Значи надеждите ни зависят от него? — попита Ананаис.
— Не. Зависят от моята преценка за него.
— Не си играй с думите. Едно и също е.
— Нуждая се от теб, Ананаис.
Гигантът кимна.
— Защо не? Все пак говорим само за смърт. Ще остана с теб, Тани. Какъв е смисълът на живота, ако човек не може да разчита на приятелите си, когато се побърка?
— Благодаря ти. Сериозен съм.
— Зная. А аз съм изморен. Ще поспя.
Ананаис се излегна, отпускайки глава върху наметалото си. Нощният вятър галеше приятно белязаното му лице. Изпитваше по-силна умора откогато и да било. Това бе изтощение, родено от разочарованието. Планът на Тенака беше кошмар, ала нямаха алтернатива. Ческа държеше земята в ноктите на съчетаните си и може би, само може би, едно надирско завоевание щеше да прочисти нацията. Но Ананаис се съмняваше.
От утре щеше да започне да тренира воините си, както никога преди не са били тренирани. Щяха да тичат, докато не паднат, да се бият, докато ръцете не ги заболят. Щеше да ги товари жестоко, за да подготви армия, която не просто да удържи легионите на Ческа, но дори да оцелее, за да пребори и нов враг.
Надирите на Тенака Хан.
В средата на долината телата на падналите бяха хвърлени в набързо изкопан ров и покрити с пръст и камъни. Райван каза молитва, а оцелелите коленичиха пред масовия гроб, шепнейки собствените си сбогувания с приятели, братя, бащи и роднини.
След церемонията Тридесетте се оттеглиха в хълмовете, оставяйки Декадо, Райван и синовете ѝ. Мина известно време, преди командирът да забележи липсата им.
Декадо напусна огъня и отиде да ги търси, ала долината бе обширна и той скоро осъзна колко непосилна е задачата му. Луната се издигаше високо в небето, когато най-накрая стигна до заключението, че са го изоставили умишлено: не искаха да бъдат намерени.