Седна на един бял мраморен камък и отпусна ума си, понасяйки се в шепнещото пространство на подсъзнанието.
Тишина.
Гневът го глождеше и губеше концентрация, ала се успокои и затърси отново убежището.
Тогава чу крясъка. В началото прозвуча като тих приглушен вик, но бързо нарасна до разкъсваща душата агония. Декадо го слуша известно време в опит да открие източника му. После го откри. Беше Абадон.
И той разбра къде са отпътували Тридесетте: да спасят Абата на Мечовете, за да може да умре в мир. Знаеше също, че това е най-ужасната глупост. Беше обещал на Абадон, че ще се грижи за подопечните му свещеници, и сега, само ден след смъртта му, те бяха потеглили на обречено пътешествие в земите на прокълнатите.
Декадо изпита ужасна тъга, защото не можеше да ги последва. Започна да се моли, но не получи отговор. Нито бе очаквал такъв.
— Що за бог си ти? — попита в отчаянието си. — Какво очакваш от последователите си? Не им даваш нищо, а искаш всичко. С духовете на мрака поне има някаква взаимност. Абадон умря за теб, а страданието му продължава. Сега и учениците му ще страдат. Защо не ми отговаряш?
Тишина.
— Ти не съществуваш! Няма сила, посветена на чистотата. Всичко, което имаме, е волята да творим добро. Отхвърлям те! Не искам да имам нищо общо с теб!
Тогава Декадо се отпусна и започна да рови по-надълбоко в ума си, търсейки тайнствата, които Абадон му бе обещал през годините обучение. Беше се опитвал и преди, но никога тласкан от подобно отчаяние. Стигаше все по-дълбоко, падайки в спирала през рева на собствените си спомени — виждайки отново и отново битки и войни, страхове и провали.
Навътре през горчивата тъга на детството му, назад към първите му движения в майчината утроба, и отвъд, към разделянето: семе и яйце, тласкане, очакване.
Тъмнина.
Движение. Скършване на верига, а после понасяне и свобода.
Светлина.
Декадо се понесе свободен, притеглен от чистата сребърна светлина на пълната луна. Той спря издигането си с усилие на волята и се загледа надолу към красотата на Усмивката на демона, ала под него се носеше тъмен облак, който скриваше гледката. Декадо погледна тялото си, бяло и голо под лунната светлина, и душата му се изпълни с радост.
Писъкът го смрази. Спомни си мисията си и очите му запламтяха със студен огън. Ала не можеше да пътува гол и невъоръжен. Затваряйки призрачните си очи, той си представи броня, черните и сребърни краски на Дракона.
И тя се появи. Но на кръста му не висеше меч, а в ръката му нямаше щит.
Опита отново. Нищо.
Чутите отдавна думи на Абадон се понесоха към него през разстоянието на годините:
— При пътуването на духа воинът на Източника носи меча на вярата си, а щитът му е силата на убежденията му.
Декадо нямаше нито едното от двете.
— Проклет да си! — извика той на космическата нощ. — Продължаваш да ме саботираш, дори когато върша твоето дело. — Той затвори отново очи. — Ако ми е нужна вяра, значи имам вяра. В себе си. В Декадо, Ледения убиец. Не ми е нужен меч, защото ръцете ми са смърт.
И той се понесе като стрела от лунна светлина, привлечен от крясъка. Напусна света на хората с небивала скорост и се понесе над тъмни планини и здрачни равнини; две сини планети се носеха над земята, а звездите бяха мъгляви и студени.
Под него, на един нисък хълм, се издигаше черен замък. Декадо спря полета си и закръжи над каменните укрепления. Тъмна сянка скочи към него и той се изви настрана, когато острието на меч проблесна към главата му. Ръката му се стрелна напред, сграбчи китката на нападателя и го завъртя около себе си. Лявата му длан се спусна рязко надолу; вратът на мъжа се прекърши и той изчезна. Декадо се завъртя, защото втори воин се понесе стремително към него. Мъжът носеше тъмните одежди на тамплиерите. Декадо отскочи назад, когато мечът проряза блестяща дъга към корема му. Удар в обратната посока изсъска до врата му и той се приведе, гмурна се под острието и заби глава под брадичката на нападателя си. Тамплиерът се олюля.
Дланта на Декадо полетя напред и пръстите му потънаха в гърлото на врага. За втори път противникът се стопи в нищото.
Пред себе си видя полуотворена врата, водеща към спускащо се надълбоко кръгло стълбище. Той се затича напред, ала спря, защото сетивата му го караха да бъде предпазлив. Накрая се хвърли с краката напред и вратата се отвори рязко. Мъжът, скрит зад нея, изстена и се свлече на прага. Декадо се претърколи на крака и заби пета в гърдите на тамплиера. Ударът строши гръдния му кош.