— Какво за нея? — попита Райван.
— Колко има в нея?
— Нямам представа.
— Значи трябва да проверим. Тъй като сега владеем Скода, парите са наши. Можем да ги използваме, за да купим храна и снаряжение от вагрийците. Може и да не ни пускат през границите си, но няма да върнат парите ни.
— Ама че съм глупачка! — възкликна Райван. — Разбира се, че трябва да проверим. Лейк, върви веднага — дано не са я разграбили.
— Поставили сме стража там, майко — каза Лейк.
— Иди и преброй парите.
— Но това ще отнеме цяла нощ!
Тя го изгледа гневно и той въздъхна.
— Добре, Райван — каза накрая. — Отивам. Но те предупреждавам — в мига, в който приключа, ще те събудя, за да те информирам!
Райван му се ухили и се обърна към Катерача.
— Имаш акъл, момче — ще идеш ли до Вагрия, за да купиш онова, от което се нуждаем?
— Не може — каза Тенака. — Той има друга мисия.
— И то каква! — промърмори Ананаис.
— Е, предлагам тогава да прекратим събранието за днес и да вечеряме — отвърна Райван. — Мога да изям цял кон. Можем ли да се съберем отново утре?
— Не — каза Тенака. — Утре ще напусна Скода.
— Ще напуснеш? — попита Райван, удивена. — Но ти си нашият генерал.
— Трябва, господарке… имам да събирам армия. Но ще се върна.
— И къде ще намериш армия?
— Сред народа си.
Тишината в залата бе опустошителна. Мъжете си разменяха нервни погледи и само Ананаис изглеждаше спокоен. Той се облегна на стола си и вдигна обутите си в ботуши крака на масата.
— Обясни, моля — промърмори Райван.
— Мисля, че знаеш какво имам предвид — отвърна хладно Тенака. — Единственият народ с достатъчно воини, които да се опълчат на Ческа, са надирите. Ако имам късмет, ще събера армията си.
— Искаш да докараш тези кръвожадни диваци в Дренай? Те са по-лоши от съчетаните на Ческа — каза Райван и стана от стола си. — Няма да го допусна — ще умра, преди да пусна тези варвари на скодска територия!
Останалите заудряха с юмруци по масата в нейна подкрепа. Накрая Тенака се изправи и вдигна ръце за тишина.
— Разбирам чувствата на всички тук. Отгледан съм от надирите и зная нравите им. Но те не ядат бебета, нито се съешават с демони. Те са хора — бойци, които живеят в името на войната. Такъв е обичаят им. И имат чест. Но аз не съм тук, за да защитавам народа си — тук съм, за да ви дам шанс да преживеете лятото. Мислите си, че сте спечелили велика победа? Това беше най-обикновена битка. Дойде ли лятото, Ческа ще хвърли срещу вас петдесет хиляди воини. Как ще отвърнете на подобна сила?
— И ако бъдете победени, какво ще стане със семействата ви? Ческа ще превърне Скода в пустиня. Там, където сега има дървета, ще се издигат само бесилки. Земя на трупове, изоставена и прокълната. Няма гаранция, че ще мога да събера армия сред надирите. За тях аз съм омърсен от кръглоока кръв — прокълнат и недостоен. Защото те не са твърде различни от вас. Надирските деца израстват с истории за дренайския разврат, а легендите ни са пълни с истории за геноцида, който сте извършвали над нас.
— Не търся позволението ви за онова, което съм намислил. Честно казано, не ми пука какво мислите! Заминавам утре.
Той седна и в тишината Ананаис се приведе към него.
— Нямаше нужда да увърташ — каза той. — Трябваше да им го кажеш направо.
Коментарът предизвика неволно изсумтяване от страна на Райван, което накрая се превърна в гърлен смях.
Напрежението се претопи във веселие, докато Тенака седеше със скръстени ръце и сурово изчервено лице.
Накрая Райван заговори:
— Не ми харесва планът ти, приятелю. Мисля, че говоря от името на всички тук. Но ти беше честен с нас и без теб сега щяхме да сме мърша за гаргите. — Тя въздъхна и се приведе над масата, поставяйки дланта си върху неговата. — На теб ти пука, иначе нямаше да си тук. И ако грешиш, така да бъде. Аз ще застана с теб. Доведи надирите си, ако можеш, и аз ще прегърна първото хранещо се с живи кози псе, което дойде с теб.
Тенака се отпусна и се загледа в зелените ѝ очи. Моментът се проточи.
— Ти си невероятна жена, Райван — прошепна той.
— Мъдро ще е да не го забравяш, генерале!
13.
Ананаис напусна града по здрачаване, изгарящ от нетърпение да се измъкне от шума и ограничаващите стени. Някога обожаваше градския живот, с безкрайните поредици от приеми и ловни походи. Имаше красиви жени за обичане, мъже за надвиване в борба и дуели. Имаше соколи и турнири, и непрестанни танци, докато най-цивилизованата западна нация се наслаждаваше на удобствата, които бе изградила за себе си.