Но тогава той беше Златния — жива легенда. Вдигна черната маска от разкъсаното си лице и вятърът успокои възпаления му белег. Поведе коня си към един близък хълм, увенчан с няколко дръвчета. Там слезе от седлото, подпря се на един дънер и се загледа в планините. Тенака беше прав — нямаше причина да избива онези мъже от Легиона. Нормално беше да искат да си тръгнат — чувството им за дълг бе силно. Но пък омразата беше могъща сила, а в сърцето на Ананаис имаше много омраза. Мразеше Ческа заради онова, което бе причинил на земята и народа. Мразеше и народа за това, че го бе допуснал. Мразеше цветята за красотата им и въздуха около себе си, задето му даваше живот.
Но най-много от всичко мразеше себе си, задето нямаше смелостта да приключи страданието си.
Какво знаеха тези скодски селяни за причините му да бъде сред тях? Те го приветстваха в деня на битката и после отново, когато се върна в града. Черната маска, така го наричаха — герой от миналото, оформен по образа на безсмъртния Дръс.
Какво знаеха те за мъката му?
Той се загледа в маската си. Дори и в нея имаше суета, защото средата ѝ бе направена във формата на нос. А можеше просто да пробие две дупки в нея.
Той беше мъж без лице и без бъдеще. Само миналото му носеше удоволствие — ала с това идеше и болката. Сега имаше само легендарната си сила… а тя отслабваше. Вече беше на четиридесет и шест години и времето му изтичаше.
За хиляден път си спомни битката със съчетания на арената. Дали не бе имало друг начин да убие звяра? Можеше ли да се спаси от това мъчение? Отново прегледа двубоя с окото на паметта си. Нямаше друг начин — звярът бе двойно по-силен и наполовина по-бърз от него. Беше цяло чудо, че изобщо оцеля.
Конят му изцвили и обърна глава, а ушите му потрепнаха. Ананаис върна маската на лицето си и зачака. Само след секунди острият му слух долови мек тропот на кон.
— Ананаис! — извика Валтая от мрака. — Там ли си?
Той изруга тихо, защото не беше в настроение за компания.
— Тук съм! На върха на хълма.
Тя стигна до него и се плъзна от седлото, премятайки юздите над врата на жребеца. Лунната светлина превръщаше златото в косата ѝ в сребро, а очите ѝ отразяваха звездите.
— Какво искаш? — попита той и се извърна, за да седне на тревата.
Тя свали наметалото си и го опъна на земята, за да седне до него.
— Защо дойде тук сам?
— За да бъда сам. Имам да мисля за много неща.
— Само кажи и ще се върна в града — каза Валтая.
— Мисля, че е най-добре да го сториш — каза Ананаис, ала тя не помръдна, както той знаеше, че ще стане.
— Аз също съм самотна — промърмори жената. — Но не искам да бъда сама. Сама съм и нямам място тук.
— Нищо не мога да ти предложа, жено! — отсече Ананаис, а гласът му бе необичайно груб, когато думите се изтръгнаха от него.
— Можеш да ми предложиш поне компанията си — каза Валтая и потопът се отприщи.
Сълзите потекоха от очите ѝ и тя сведе глава; после започнаха хлиповете.
— Мътните го взели, няма нужда от сълзи. За какво плачеш? Защо трябва да си самотна? Ти си много привлекателна, а Галанд умира по теб. Той е добър човек.
Ала плачът не спря и Ананаис се приближи към нея, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.
Тя облегна глава на гърдите му и хлиповете притихнаха до накъсан плач. Той я потупа по гърба и погали косата ѝ; ръката ѝ се плъзна около кръста му и тя нежно го избута назад, докато той не легна на наметалото ѝ. Обзе го ужасяващо желание, внезапно я желаеше повече от всичко, което животът би могъл да му предложи. Тялото ѝ се притисна в неговото и той усети топлината на гърдите ѝ.
Ръката ѝ се приближи към маската му, ала той сграбчи китката ѝ със скорост, която я втрещи.
— Недей! — прошепна гигантът и пусна ръката ѝ.
Ала Валтая бавно повдигна маската и той затвори очи, когато нощният въздух погали белезите му. Устните ѝ докоснаха челото му, после клепачите, а накрая и двете раздрани бузи. Но Ананаис нямаше уста, с която да отвърне на целувката, затова заплака. Тя го прегръща, докато не се успокои.
— Бях се заклел, че ще умра, преди да позволя на някоя жена да ме види такъв — каза той накрая.
— Жената обича мъжа. Лицето не е мъжът повече, отколкото крак или ръка. Аз обичам теб, Ананаис! А белезите ти са част от теб. Не виждаш ли?
— Има разлика между обич и благодарност. Аз те спасих, но ти не ми дължиш нищо. И никога няма да ми дължиш.
— Прав си — благодарна съм. Но не бих ти се отдала от благодарност. Не съм дете. Зная, че ти не ме обичаш. Защо би ме обичал? Можел си да избираш коя да е от красавиците в Дренан и си им отказал. Но аз те обичам и те желая — дори и за краткото време, което имаме.