— Значи знаеш?
— Разбира се, че зная! Ние няма да победим Ческа — не бихме могли. Но това няма значение. Той ще умре. Всички хора умират.
— Смяташ, че това, което правим, е безсмислено?
— Не. Винаги ще ги има онези… винаги трябва да ги има онези… които ще се възправят срещу тираните по света. За да може един ден хората да знаят, че винаги е имало герои, които застават срещу мрака. Трябват ни мъже като Дръс и Бронзовия граф, като Егел и Карнак, или Билд и Железния. Те ни носят гордост и чувство за посока. И ни трябват мъже като Ананаис и Тенака Хан. Няма значение, че Факлоносеца не може да спечели — важно е само светлината му да блести поне за известно време.
— Чела си много, Вал — каза той.
— Не съм глупачка, Ананаис.
Тя се приведе над него и отново целуна лицето му. После нежно притисна уста към неговата. Той изстена и огромните му ръце я обгърнаха.
Райван не можеше да заспи; въздухът бе натежал от заплахата на приближаваща буря. Тя отметна тежкото одеяло и стана от леглото. Облече вълнена роба и отвори прозореца широко, ала над планините не подухваше дори лек ветрец.
Нощта бе тъмна като кадифе и малки прилепи се стрелкаха около кулата и долу, сред плодовите дървета в градината. Един язовец, озовал се под лунен лъч, я изгледа гневно и се скри в храстите. Жената въздъхна — толкова много красота имаше в нощта. Мимолетно движение привлече погледа ѝ и тя едва успя да различи фигурата на облечен в бяло воин, коленичил до розов храст. После той се изправи и в плавното му движение тя разпозна Декадо.
Райван се отдръпна от прозореца и тихо прекоси дългите коридори и извитото стълбище към градината. Декадо се бе привел над ниската стена и гледаше лунната светлина, отразена от върховете. Той чу приближаването ѝ и се обърна да я посрещне. На тънките му устни се четеше сянката на приветлива усмивка.
— Държиш ли на усамотението си? — попита го Райван.
— Просто мисля.
— Мястото е подходящо. Спокойно е.
— Да.
— Родена съм ей там — посочи тя на изток. — Баща ми имаше малка ферма отвъд онзи хребет — най-вече добитък и понита. Добър живот.
— Няма да удържим нищо от това, Райван.
— Зная. Щом времето дойде, ще трябва да се оттеглим към високите места, където проходите се стесняват.
Той кимна.
— Не мисля, че Тенака ще се върне.
— Не го отписвай, Декадо. Той е изобретателен.
— Няма нужда да ми го казваш — служих под негово командване в продължение на шест години.
— Харесваш ли го?
На лицето му внезапно разцъфна усмивка и годините се стопиха от погледа му.
— Разбира се, че го харесвам. Той е най-близкият приятел, който съм имал.
— Ами твоите хора, Тридесетте?
— Какво за тях? — попита Декадо предпазливо.
— Считаш ли ги за свои приятели?
— Не.
— Тогава защо те следват?
— Кой знае? Имат мечта: желание да умрат. Всичко това е неразбираемо за мен. Разкажи ми за фермата си — беше ли щастлива там?
— Да. Имах добър съпруг, чудесни деца, плодородна земя и открито небе. Какво повече би могла да иска една жена от пътя между живота и смъртта?
— Обичаше ли съпруга си?
— Що за въпрос е това? — сопна се Райван.
— Не исках да те обидя. Но никога не го споменаваш по име.
— Това няма нищо общо с липсата на обич. Всъщност точно обратното. Когато казвам името му, то ми припомня какво съм изгубила. Ала пазя лика му в сърцето си — разбираш ли ме?
— Да.
— Защо не си се оженил?
— Никога не съм искал; нямах желание да споделям живота си с жена. Не се чувствам комфортно около хора, освен ако аз не определям правилата.
— Значи си бил мъдър — каза Райван.
— Така ли мислиш?
— Да. Знаеш ли, много си приличаш с приятелите си. Всички сте незавършени — ужасно тъжни и много самотни. Нищо чудно, че сте привлечени един към друг! Останалите можем да споделяме живота си, да се шегуваме, да се смеем заедно и да плачем заедно. Живеем, обичаме и растем. Предлагаме си дребна добрина всеки ден и това ни помага да оцелеем. Но вие не можете да предложите нищо подобно. Предлагате живота си — смъртта си.
— Не е толкова просто, Райван.
— Животът рядко е прост, Декадо. Но пък аз съм проста планинска жена и рисувам картините така, както ги виждам.
— О, стига, господарке. Около теб няма нищо просто! Но нека предположим — за момент, — че си права. Мислиш ли, че Тенака или Ананаис, или пък аз сме избрали да бъдем такива? Дядо ми имаше куче. Той искаше това куче да мрази надирите, затова нае един стар равнинец да идва всяка нощ във фермата му и да бие кученцето с пръчка. Накрая животното мразеше както стареца, така и всеки друг от расата със скосените очи. Ще обвиниш ли кучето? Тенака Хан е отгледан сред омраза и макар и да не е отвръщал със същото, липсата на обич неизбежно е оставила следа. Той си е купил жена и я е отрупал с цялата си обич и доброта. Сега тя е мъртва и Тенака няма нищо.