— Ананаис? Трябва само да го видиш, за да осъзнаеш каква болка носи. Но въпреки това историята не е пълна. Баща му умря в лудост, след като уби майка му пред очите му. А преди това баща му спеше със сестрата на Ани… тя умря при раждане.
— А що се отнася до мен, моята история е дори още по-мизерна и тъжна. Така че спести ми планинските си проповеди, Райван. Ако някой от нас беше израснал по склоновете на твоята планина, не се съмнявам, че щеше да бъде по-добър човек.
Тя му се усмихна и се изтегли на парапета на стената, после се завъртя, за да го изгледа отгоре.
— Глупаво момче! — каза накрая. — Не съм казвала, че трябва да бъдете по-добри хора. Вие сте сред най-добрите, които познавам, и ви обичам и тримата. Но ти не си кучето на дядо си, Декадо — ти си човек. А един човек може да превъзмогне произхода си, както може да надвие силен противник. Оглеждай се по-често около себе си: виж хората, които се докосват и показват обичта си. Но не гледай студено, като наблюдател. Недей да витаеш извън живота — участвай в него. Там някъде има хора, които чакат възможността да те обичат. Това не е нещо, което трябва да отхвърлиш с лека ръка.
— Ние сме онова, което сме, господарке; недей да искаш повече. Аз съм майстор на меча. Ананаис е воин. Тенака е пръв сред генералите. Произходът ни ни е превърнал в хората, които сме днес. Нужни сме ви такива, каквито ни виждате.
— Може би. Но вероятно можете да бъдете дори по-велики.
— Не му е сега времето за експерименти. Хайде — ще те изпроводя до стаята ти.
Катерача седеше на широкото си легло, загледан в тъмните петна по вратата. Сега Тенака го нямаше, ала той още виждаше високия надирския воин и чуваше тихите му заповеди.
Това беше фарс и Катерача се бе озовал в капан, оплетен в мрежата на герои.
Да превземе Дрос Делнох?
Ананаис можеше да превземе Дрос Делнох, като го нападне със сребърен меч, проблясващ под утринното слънце. Тенака можеше да го превземе с някой импровизиран план, някаква фина и гениална манипулация, включваща къс канап и три малки камъчета. Това бяха хора, създадени за легенда, сътворени от боговете, за да подхранват сагите.
Но къде се вместваше той в това?
Той пристъпи към дългото огледало на стената с прозореца. Срещу него стоеше висок млад мъж с тъмна коса до раменете, придържана от черна кожена лента. Очите му бяха ярки и интелигентни, брадичката — квадратна, за да залъже поетите, пишещи сагите. Коженият елек без ръкави му стоеше добре, привързан към тънкия му кръст от дебел колан за меч. От лявата му страна висеше кинжал. Панталонът му бе от най-мека тъмна кожа, а ботушите — високи до прасците, по модата на Легиона. Катерача се пресегна към меча си, прибра го в кожената ножница и го закачи на кръста си.
— О, бедни глупако! — каза му огледалният воин. — Трябваше да си останеш у дома.
Беше се опитал да каже на Тенака колко неподходящ се чувства, но надирът се усмихна и го игнорира.
— Ти носиш кръвта, Арван. Тя ще те преведе през препятствията — беше му казал той.
Думи! Просто думи. Кръвта не бе нищо повече от тъмна течност — тя не носеше тайни и мистерии. Смелостта беше нещо в душата, а не дар, който един мъж може да предаде на синовете си.
Вратата се отвори и Катерача се обърна, за да види Езичника. Черният мъж се усмихна за поздрав, после се настани удобно в широкия кожен стол. На светлината на фенера изглеждаше огромен — широките му рамене изпълваха облегалката. Също като другите, помисли си Катерача — мъж, който мести планини.
— Дошъл си да ме изпратиш? — попита той, нарушавайки тишината.
Черният мъж поклати глава.
— Аз идвам с теб.
Облекчението го удари с почти физическа сила, но той прикри емоциите си.
— Защо?
— А защо не? Обичам да яздя.
— Знаеш ли каква е мисията ми?
— Да превземеш една крепост и да отвориш портите за воините на Тенака.
— Не е толкова лесно, колкото го караш да звучи — каза Катерача и се върна да седне на леглото.
Мечът се изви между краката му и той го намести.
— Не се безпокой, все ще измислиш нещо — каза Езичника и се ухили. — Кога искаш да потеглим?
— След около две години.