— Не бъди толкова суров към себе си, Катерачо — това не носи нищо добро. Зная, че мисията ти е трудна. Дрос Делнох е град с шест стени и крепост. Там са разположени повече от седем хиляди воини — както и петдесетина съчетани. Но ще сторим каквото можем. Тенака казва, че имаш план.
Катерача се изкикоти.
— Колко мило от негова страна. Той го измисли преди дни и просто ме изчака да го догоня!
— Е, кажи ми.
— Сатулите са планинци и пустинници — свирепи и независими. В продължение на векове са се били с дренайците за правата над Делнохските хълмове. По време на Първата надирска война са помогнали на моя предшественик, Бронзовия граф. В замяна той им дал земя. Не зная колцина са — може би около десет хиляди, може би по-малко. Но Ческа е анулирал първоначалния договор и пограничните стълкновения са започнали наново.
— И ти ще потърсиш помощта им?
— Да.
— Но без голяма надежда за успех?
— Точен коментар. Сатулите винаги са мразили дренайците и между нас няма доверие. И което е по-лошо — те презират надирите. И дори да ни помогнат, как, в името на ада, ще ги накарам да напуснат крепостта?
— Решавай проблемите, когато се появят, Катерачо!
Младият мъж се изправи и мечът пак се изви и почти го спъна; той издърпа ножницата от колана и я запрати на леглото.
— Един по един, казваш? Ами добре! Нека прегледаме проблемите. Аз не съм воин. Посредствен съм с меча. Никога не съм бил войник. Плашех се от битките и нямам умение в тактиката. Не съм водач и трудно бих повел и гладни хора към кухнята. Кой от тези проблеми да сметнем за първи в списъка?
— Седни, момче — каза Езичника и се приведе напред, отпускайки ръце на подръчките на стола. Катерача седна и гневът му се оттече от него. — Сега ме слушай внимателно! В моята земя аз съм цар. Издигнах се на трона с кръв и смърт, първият от моя народ, успял да вземе Опала. Когато бях млад и пълен с гордост, един стар жрец дойде и ми каза, че ще горя в огньовете на ада заради престъпленията си. Аз наредих на цяла армия от воини да накладе огън от много дървета. Човек не можеше да се приближи на повече от тридесет крачки от него и пламъците се издигаха до небесния купол. Тогава наредих на армията да го изгаси. Десет хиляди мъже се хвърлиха в пламъците и огънят изгасна. „Ако отида в ада — казах на жреца, — те ще ме последват и ще изгасят пламъците.“ От великото Море на Душите до Планините на Луната аз владеех своето царство. Надживях отрова във виното си и кинжали в гърба си, фалшиви приятели и благородни врагове, синове предатели и лятна чума. И въпреки това ще те последвам, Катерачо.
Младият мъж преглътна, докато гледаше как светлината на фенера танцува по черното лице на Езичника.
— Защо? Защо ще ме последваш?
— Защото това трябва да се свърши. А сега ще ти кажа велика истина и ако си мъдър, ще я приемеш присърце. Всички хора са глупави. Изпълнени със страх и несигурност — това ги прави слаби. Другите винаги им изглеждат по-силни, по-самоуверени, по-умели. Това е най-лошата лъжа, защото се лъжем сами.
— Виж себе си. Когато дойдох тук, аз бях твоят черен приятел Езичника — голям, силен и дружелюбен. Но какво съм сега? Нима вече не съм могъщ варварски цар, високо над теб? Не се ли срамуваш, че ме занимаваш с дребните си съмнения?
Катерача кимна.
— Ала помисли, дали наистина съм цар? Дали наистина съм наредил на армията си да изгаси огъня? Откъде знаеш? Не можеш да знаеш! Ти послуша гласа на собствената си некомпетентност и повярва, че си в моя власт. Ако извадя меча си, ти ще умреш.
— Но когато аз те погледна, виждам умен и смел млад мъж, строен и в разцвета на мъжеството си. Би могъл да си принцът на убийците или най-смъртоносният воин под слънцето. Можеш да си император, генерал, поет…
— Не си бил водач? Всеки може да бъде водач, защото всеки иска да бъде воден!
— Но аз не съм Тенака Хан — отвърна Катерача. — Не съм от същата порода.
— Кажи ми го пак след месец. Но отсега нататък играй ролята. Ще бъдеш удивен колко хора ще измамиш. Не споделяй съмненията си! Животът е игра. Играй я по този начин.
Катерача се ухили.
— Защо не? Но кажи ми — наистина ли си пратил воините си в огъня?
— Ти ми го кажи — отвърна Езичника и лицето му стана безизразно, а очите му заблестяха под светлината на фенера.
— Не, не си!
Черният мъж се ухили.
— Не! Ще приготвя конете на зазоряване — ще се видим тогава.
— Не забравяй да донесеш меденки. Белдер ги обожава.
Езичника поклати глава.
— Старецът няма да дойде. Той не е добър за теб и духът му го няма. Ще го оставим тук.