Именно Торн донесе новината за вестителя на седмия ден след потеглянето на Тенака.
Ананаис оглеждаше източните склонове на връх Кардуил, когато Торн го откри, и двамата се впуснаха в галоп на изток.
Конете им бяха разпенени, когато Ананаис най-накрая достигна Долината на зората, където Декадо и шестима от Тридесетте го очакваха. Около тях имаше около двеста мъже от Скода, окопани и в готовност, загледани в равнината отвъд.
Ананаис пристъпи напред и изкачи ниския склон. Под себе си видя шестстотин воини, облечени в червеното на Делнох. В центъра на бял кон седеше възрастен мъж с яркосиня роба. Имаше дълга бяла брада. Ананаис го разпозна и се ухили кисело.
— Кой е това? — попита Торн.
— Бреихт. Наричат го Оцеляващия. Не съм изненадан — бил е съветник над четиридесет години.
— Сигурно е човек на Ческа — отвърна младият мъж.
— Той е човек на всеки, но изборът да го пратят е мъдър, защото той е дипломат и благородник. Може да ти каже, че вълците снасят яйца, и накрая ще успее да те убеди.
— Да доведа ли Райван?
— Не. Аз ще говоря с него.
В същия момент шестима конници обкръжиха възрастния съветник. Наметалата и броните им бяха черни. Докато Ананаис ги гледаше, те също вдигнаха погледи и когато очите им го докоснаха, във вените му потече лед.
— Декадо! — извика той, когато страхът го удари.
Топлината на приятелството им веднага го обгърна, когато Декадо и шестимата му воини насочиха силата на умовете си да го защитят.
Сега Ананаис изпитваше единствено ярост. Той изрева на Бреихт да се приближи. Възрастният мъж се поколеба, но един от тамплиерите се приведе към него и той пришпори коня си напред, яздейки неуверено по стръмния склон.
— Това е достатъчно близо! — каза Ананаис и на свой ред пристъпи напред.
— Ти ли си, Златни? — попита Бреихт с дълбок и плътен глас.
Очите му бяха кафяви и невероятно дружелюбни.
— Аз съм. Кажи каквото си дошъл да казваш.
— Няма нужда от грубост помежду ни, Ананаис. Нима не бях пръв сред ликуващите, когато ти получаваше почести за бойните си триумфи? Не уредих ли аз първото ти назначение в Дракона? Не бях ли довереник на майка ти?
— Всичко това и много повече, старче! Но сега си угодничав лакей на един тиранин, а миналото е мъртво.
— Ти грешиш за моя господар Ческа — той копнее само за доброто на Дренай. Времената са тежки, Ананаис. Жестоки. Враговете ни водят безмълвна война с нас, крадат от храната ни. Никое кралство край границите ни не желае просветлението на дренайците да възтържествува, защото това би означавало край на тяхната поквара.
— Спести ми абсурдите, Бреихт! Нямам нерви да споря с теб. Какво желаеш?
— Виждам, че ужасните ти рани са те направили жесток, и съжалявам за това. Нося ти императорска прошка! Моят господар е дълбоко обиден от действията ви срещу него, ала миналите ти дела са ти спечелили място в сърцето му. В твоя чест той е готов да прости на всеки мъж, който е застанал срещу него в Скода. Нещо повече, той обещава да прегледа лично всяко оплакване, което имате спрямо него, реално или измислено. Нима би могъл да бъде по-справедлив?
Бреихт бе заговорил по-силно, за да стигне гласът му до слушащите защитници, и сега оглеждаше редиците им, за да прецени реакциите им.
— Ческа не би разпознал справедливостта, дори да го изгори по задника — отвърна Ананаис. — Той е змия!
— Разбирам омразата ти, Златни. Виж се само… белязан, осакатен, нечовек. Но със сигурност у теб е останала частица човещина. Защо трябва омразата ти да отвежда хиляди невинни към ужасната им смърт? Не можеш да спечелиш! Съчетаните се събират и няма армия на този свят, която може да застане срещу им. Нима ще докараш подобно опустошение на тези хора? Погледни в сърцето си!
— Няма да споря с теб, старче. Мъжете ти чакат там долу, а сред тях са тамплиерите, които се хранят с плътта на деца. Получовешките ви зверове се събират в Дренан и ежедневно хиляди невинни бягат към нашия малък бастион на свободата. Това разкрива лъжата в думите ти. Дори не съм ти ядосан, Бреихт Оцеляващия! Ти си продал душата си за копринен диван. Но те разбирам — изплашен старец, който никога не е живял, защото не е имал смелостта да го стори.