— В тези планини има живот и въздухът е с вкуса на вино. Прав си, като казваш, че може би няма да надделеем срещу съчетаните. Знаем го, защото не сме глупаци. Не търсим слава; но ние сме мъже и няма да коленичим пред никого. Защо не се присъединиш към нас и не откриеш най-накрая радостта от свободата?
— Свобода? Вие сте затворени в клетка, Ананаис. Вагрийците няма да ви пуснат на изток в земите си, а ние ви чакаме на запад. Не се самозалъгвай. На каква цена идва твоята свобода? Само след няколко дни армиите на императора ще се съберат тук и ще изпълнят равнината. Виждал си съчетаните на Ческа — е, идват и още. Огромни зверове, слети с маймуните от изтока, с великите мечки на севера, с вълците на юга. Те удрят като мълния и се хранят с човешка плът. Жалката ти армия ще бъде пометена като прах пред бурята. Тогава ми говори за свобода, Ананаис. Аз не копнея за свободата на гроба.
— И въпреки това тя приближава за теб, Бреихт, във всеки бял косъм, във всяка бръчка. Смъртта те преследва и скоро ще те обгърне със студените си ръце. Не можеш да избягаш! Махай се, дребно човече. Времето ти отмина!
Бреихт отмести поглед към защитниците и разпери ръце.
— Не позволявайте на този човек да ви мами! — извика той. — Моят господар Ческа е мъж на честта и ще изпълни обещанието си.
— Върви си у дома и умри! — каза Ананаис, обърна се и се върна при хората си.
— Смъртта ще дойде за теб, преди да дойде за мен — изкрещя Бреихт, — и ще бъде ужасяваща.
После старецът завъртя коня си и се спусна по склона.
— Мисля, че войната ще започне утре — промърмори Торн.
Ананаис кимна и махна на Декадо да дойде при него.
— Ти какво мислиш?
Командирът на Тридесетте сви рамене.
— Не можахме да пробием преградата на тамплиерите.
— А те пробиха ли нашата?
— Не.
— Значи започваме на равни начала — отвърна Ананаис. — Но те се опитаха да ни спечелят с думи. Сега следват мечовете и ще се помъчат да ни деморализират с внезапна атака. Въпросът е къде и какво ще направим по въпроса.
— Е — каза Декадо, — великият Тертулиан някога бил попитан какво ще стори, ако го нападне мъж, който е по-силен, по-бърз и неизмеримо по-умел от него.
— И какво е отговорил той?
— Че ще му отсече проклетата глава, задето лъже така.
— Звучи добре — вметна Торн, — но думите не струват дори изпражненията на прасета в момента.
— Прав си, да — ухили се Ананаис. — Е, какво предлагаш, планинецо?
— Нека отсечем проклетите им глави!
Колибата бе окъпана в мекия червен блясък на слабия огън. Ананаис лежеше в леглото, положил глава на едната си ръка. Валтая седеше до него и втриваше масло в раменете и гърба му — масажираше мускулите му и отпускаше възлите напрежение около гръбнака му. Пръстите ѝ бяха силни и бавните ритмични движения на ръцете ѝ го успокояваха. Той въздъхна и се унесе в полусън, в който виждаше картини от по-ярки дни.
Когато пръстите ѝ започнаха да горят от умора, тя ги вдигна от широкия му гръб, за да потърка длани известно време. Дишането му стана по-дълбоко. Валтая го покри с одеяло, после придърпа стол до леглото и седна, загледана в разкъсаното му лице. Възпаленият белег под окото му изглеждаше по-хладен и сух; тя внимателно втри масло в кожата. Ананаис изсумтя леко, когато маслото проникна в кръглите дупки, където трябваше да бъде носът му. Валтая се облегна в стола и тъгата ѝ се засили. Той беше прекрасен човек и не заслужаваше подобна съдба. Дори само да го целуне бе коствало цялата ѝ значителна смелост и дори сега не можеше да погледне лицето му, без да изпита отвращение. И въпреки това го обичаше.
Животът беше жесток и неизразимо тъжен.
Валтая бе спала с мнозина мъже през живота си. Някога беше призвание, после професия. Във втория период мнозина грозни мъже бяха идвали при нея и с тях тя се бе научила да крие чувствата си. Сега изпитваше благодарност за уроците, защото когато свали маската на Ананаис, изпита две чувства едновременно. Едното беше неистов ужас от осакатеното лице. Другото бе страховитото напрежение в очите му. Колкото и да беше силен, в този миг той бе изграден от кристал. Сега тя насочи поглед към косата му — гъсто накъдрена златна нишка, прорязана на места от сребро. Златния! Колко красив трябваше да е бил някога. Като бог. Тя прокара ръка през собствената си коса и я отметна от очите си.
Беше изморена. Изправи се и се протегна. Прозорецът бе отворен отчасти и тя го разтвори широко. Долината отвън бе смълчана под ятагана на луната.