— А с кого се бори свещеникът?
Декадо се обърна, за да срещне искрения поглед на младия мъж.
— Свещеникът се бори със себе си. Той не може да погледне жена с искрена страст, без вината да го изгори. Не може да се напие и да забрави. Не може да прахоса един ден, за да се наслаждава на красотата на света, без да се чуди дали не трябва да се занимава с нещо по-стойностно.
— За свещеник имаш доста ниско мнение за събратята си.
— Напротив, имам много високо мнение за тях — отвърна Декадо.
— Беше много суров с Акуас. Той наистина вярваше, че спасява душата на Абадон.
— Зная това, Катан. И му се възхищавам — всъщност се възхищавам на всички ви. Бях ядосан на себе си. Не ми беше лесно, защото не притежавам вашата вяра. За мен Източникът е мистерия, която не мога да разреша. И въпреки това обещах на Абадон, че ще се погрижа мисията му да бъде изпълнена. Вие сте чудесни млади мъже, а аз съм просто стар воин, влюбен в смъртта.
— Не се съди толкова сурово. Ти си избран. Това е велика чест.
— Случайно съвпадение! Дойдох в Храма и Абадон е видял в това повече, отколкото е трябвало.
— Не — каза Катан. — Ти дойде в деня, когато един от братята ни умря. Нещо повече — ти не си просто воин, а може би най-великият майстор на меча в тази епоха. Успя да победиш тамплиерите сам. И освен това съумя да развиеш таланти, с които ние сме родени. Дойде да ни спасиш в Замъка на Бездната. Как може да не си нашият водач? А ако си… тогава кой те е довел при нас?
Декадо се облегна назад, загледан в струпващите се облаци.
— Мисля, че ще завали — отбеляза той.
— Опитвал ли си да се молиш, Декадо?
— Пак ще завали.
— Опитвал ли си? — настоя свещеникът.
Командирът се надигна и въздъхна дълбоко.
— Разбира се, че съм опитвал. Но не получавам отговори. Опитах се в нощта, когато вие отпътувахте в Бездната… но Той не ми отговори.
— Как можеш да кажеш това? Нима не се научи да се носиш в същата нощ? Нима не ни откри през мъглите на не-времето? Мислиш, че си постигнал това със собствена сила?
— Да, така мисля.
— Значи сам си отговорил на молитвите си?
— Да.
Катан се усмихна.
— Тогава продължавай да се молиш. Кой знае до какви висини ще стигнеш!
Сега беше ред на Декадо да се засмее.
— Ти ми се подиграваш, млади Катан! Няма да го допусна. Заради това мисля ти да водиш молитвите тази вечер — на Акуас му е нужна почивка.
— За мен ще бъде удоволствие.
От другата страна на полето Ананаис пришпори черния си жребец в галоп. Приведен ниско над гърба на коня, той го пришпорваше, докато копитата чаткаха по сухата земя. В тези няколко секунди скорост той забравяше проблемите си и се наслаждаваше на свободата. Зад него яздеха Галанд и Торн, но конете им не можеха да се мерят с неговия и той достигна потока с двадесет крачки преднина. Скочи на земята и потупа животното, държейки го настрана от водата, за да го разходи и да му даде време да се успокои. Другите също слязоха от седлата.
— Не е честно! — каза Галанд. — Твоят жребец е няколко длани по-висок и е отглеждан за скорост!
— Но пък аз тежа повече от вас двамата, взети заедно — отвърна Ананаис.
Торн не каза нищо, само се ухили и поклати глава. Харесваше гиганта и приветстваше промяната, която бе настъпила у него, откакто русата жена се бе преместила в колибата му. Сега изглеждаше по-жив — повече в единение със света.
Любовта правеше това с хората. Торн се бе влюбвал много пъти и дори на шестдесет и две се надяваше на поне още два или три романса. Имаше една вдовица, чиято ферма се намираше по високите самотни хребети на север; често я посещаваше за закуска. Тя все още не бе омекнала към него, но рано или късно и това щеше да стане — Торн познаваше жените. Нямаше нужда да бърза… Нежни думи, това беше начинът. Задавай им въпроси за тях, интересувай се. Повечето мъже преминаваха през живота си, решени да се хвърлят в леглото в първия момент, в който жената им го позволи. Безумие! Първо говори. Научи достатъчно. После пипай, нежно, с обич. Внимателно. После обичай и се позадръж. Торн се бе научил отрано, защото беше роден грозен. Другите мъже го ненавиждаха за успеха му, но никога не си даваха труда да се поучат от него. Глупаци!
— Още един керван от Вагрия тази сутрин — каза Галанд и почеса брадата си. — Но златото в хазната намалява. Тези проклети вагрийци са удвоили цените си.
— Такъв е пазарът — отвърна Ананаис. — Какво донесоха?
— Върхове за стрели, желязо, малко мечове. Най-вече брашно и захар. О, да — и доста кожа. Лейк я поръча. Сигурно имаме достатъчно храна до края на месеца… но не повече.