Сухият кикот на Торн пресече думите на Галанд.
— Какво е смешното?
— Ако сме още живи след месец, с радост ще изтърпя глада!
— Бегълците още ли прииждат? — попита Ананаис.
— Да — отвърна Галанд. — Но броят им намалява. Мисля, че можем да се справим. Сега армията наброява две хиляди души, но сме разпръснати твърде нашироко. Не ми харесва това чакане. Драконът изхождаше от идеята, че първият удар е жизненоважен.
— Нямаме избор — каза Ананаис. — Трябва да удържим възможно най-широка линия в продължение на следващите няколко седмици. Ако отстъпим, те просто ще нахлуят. В момента не са взели решение как да постъпят.
— Мъжете започват да нервничат — вметна Торн. — Не е лесно просто да седиш — това ги кара да мислят, да се чудят, да си представят разни неща. Райван върши чудеса, пътува от долина в долина, подхранва смелостта им и ги нарича герои. Но това може да не е достатъчно. Победата ни беше опияняваща, Ананаис, но онези, които пропуснаха битката, сега надвишават числено мъжете, които участваха в нея. Не са обучени. И са нервни.
— Какво предлагаш?
Торн се ухили с кривата си усмивка.
— Аз не съм генерал. Ти ми кажи!
15.
Кафас се отдалечи от палатките и просна черното си наметало на сухата земя. Свали тъмния си шлем и се излегна. Звездите светеха ярко, ала той нямаше очи за тях. Нощта бе хладна и чиста, но Кафас мразеше празнотата. Копнееше за убежището на Храма и наркотичните оргии. Музиката на стаята за мъчения, сладките молби на жертвите. Именно радост му липсваше тук. Смях.
Между мъчителя и жертвата се оформяше специална връзка. Първо идваха упорството и омразата. После сълзите и писъците. После молбите. И накрая, след като духът бъдеше пречупен, следваше особен вид обич. Кафас изруга шумно и се изправи. Възбудата събуждаше гнева му. Той бръкна в малката кожена кесия, висяща на бедрото му, и извади дълго листо лорасиум. Смачка го на топчица, постави го в устата си и започна да дъвче бавно. Когато соковете започнаха да действат и умът му заплува в мъгла, той чу сънищата на спящите войници и бавните гладни мисли на язовеца, скрит в храстите вдясно от него. Кафас ги изолира и принуди ума си да проиграе отново сцена от близкото минало, когато доведоха в стаята за мъчения малко момиченце…
Внезапно го заля вълна от безпокойство и той върна рязко ума си към настоящето, а очите му се стрелнаха към тъмните сенки в дърветата.
Пред него се появи ярка светлина, после потрепери и се преля във формата на воин, облечен в сребърна броня. На раменете си имаше бяло наметало, чиито краища се вееха под ветровете на Духа.
Кафас затвори очи и скочи от тялото си, с черен призрачен меч в ръка и тъмен щит, закачен за другата. Воинът отблъсна атаката му и отстъпи.
— Ела тук и умри — предложи тамплиерът. — Дванадесет от вас вече са мъртви. Ела и се присъедини към тях!
Воинът не каза нищо, през процепите на сребърния му шлем се виждаха единствено сините очи. Те бяха спокойни и тихата увереност, която се излъчваше от тях, се прокрадна в сърцето на Кафас. Щитът му се смали.
— Не можеш да ме докоснеш! — извика той. — Духът е по-могъщ от Източника. Ти си безсилен срещу мен!
Воинът поклати глава.
— Проклет да си! — изрева Кафас, когато щитът му изчезна.
Той се хвърли в атака, размахал дивашки меча си.
Акуас парира удара с лекота, после заби собственото си острие дълбоко в гърдите на тамплиера. Мъжът изстена, когато леденият меч достигна призрачната му плът. После душата му умря и останало без нея, тялото застина на земята.
Акуас изчезна. Двеста крачки навътре в гората очите на тялото му се отвориха и той увисна в подкрепящите ръце на Декадо и Катан.
— Всички тамплиерски стражи са мъртви — каза свещеникът.
— Добра работа! — похвали го командирът.
— Чувствам се омърсен от злото им. Дори само да ги докоснеш е като вечно проклятие.
Декадо отиде безшумно до мястото, където Ананаис чакаше със сто воини. Торн бе приклекнал вляво от него, Галанд — отдясно. Петдесетима бяха мъже от Легиона, за които Ананаис не беше сигурен.
Макар и да вярваше на инстинктите на Декадо, все още бе скептичен относно талантите на Тридесетте. Тази нощ щеше да разбере дали тези войници са с него, или не. С болезнена яснота усещаше мечовете им около себе си.
Гигантът поведе отряда до покрайнините на дърветата. От другата страна се намираха палатките на делнохската армия — бяха сто на брой, всяка от които даваше подслон на шестима мъже. Отвъд тях пък бяха опънати въжета, които да ограничават вързаните коне.