— Уморен си почти колкото мен, а, момче?
Един набит оплешивяващ старец излезе от градината отдясно. Лицето му бе зачервено от гняв.
— Ти! — извика той и посочи ездача.
Ананаис спря коня си и мъжът пристъпи напред, а зад него се бяха струпали двадесетина деца.
— Искаш да говориш с мен ли, приятелю?
— Никакъв приятел не съм ти, касапино! Исках само да видиш тези деца.
— Е, видях ги. Чудесни са.
— Чудесни, а? И родителите им бяха чудесни, но сега гният под Усмивката на демона. И за какво? За да можеш да си играеш с лъскавия си меч!
— Приключи ли?
— Ни най-малко! Какво ще стане с тези деца, когато дойдат съчетаните? Някога и аз бях войник и зная, че не можете да удържите онези адски зверове — ще нахлуят в града и ще избият всичко живо. Какво ще стане тогава с тези деца?
Ананаис докосна с пети хълбоците на коня си и жребецът продължи по улицата.
— Точно така! — извика мъжът. — Избягай от проблема. Но запомни лицата им — чуваш ли?!
Генералът прекоси криволичещите улици и достигна сградата на съвета. Един млад мъж дойде да отведе коня му и Ананаис изкачи мраморните стъпала.
Райван седеше сама в залата, загледана — както често правеше — в избледнялата картина. Беше отслабнала през последните няколко дни. Отново носеше ризницата и широкия колан, а тъмната ѝ коса бе отметната назад и вързана на тила.
Тя се усмихна, когато го видя, и му посочи един стол до нея.
— Добре дошъл, Черна маско — каза жената. — Ако носиш лоши новини, задръж ги за малко. Имам си достатъчно мои.
— Какво е станало? — попита Ананаис.
Райван махна с ръка и затвори очи, неспособна да заговори. После пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— Слънцето свети ли? — попита.
— Да, жено.
— Добре! Искам да видя слънцето над планините. То носи обещание за живот. Ял ли си?
— Не.
— Тогава нека идем в кухнята и да намерим нещо. Ще похапнем в градината на кулата.
Те седнаха в сянката на един гъст разцъфтял храст. Райван бе взела комат черен хляб и малко сирене, ала никой от двамата не ядеше. Тишината им носеше спокойствие и уют.
— Чувам, че сте имали късмет да се измъкнете живи — каза накрая жената. — Как е раната ти?
— Аз оздравявам бързо, жено. Раната не беше дълбока, а шевовете ще издържат.
— Синът ми, Лукас… умря снощи. Трябваше да отрежем крака му… гангрена.
— Много съжалявам — каза неумело Ананаис.
— Той беше много смел. Сега ми останаха само Лейк и Равена. Скоро няма да има никой. Как се стигна дотук?
— Не зная. Допуснахме един луд да заграби властта.
— Наистина ли го допуснахме? На мен ми се струва, че един човек може да има само толкова власт, колкото му дадем. Може ли Ческа да мести планини? Може ли да изгаси звездите? Може ли да каже на дъжда да завали? Та той е само един човек! Ако всички му се опълчат, ще падне. Но те не го правят, нали? Твърди се, че има армия от четиридесет хиляди мъже. МЪЖЕ. Дренайци! Готови да потеглят на поход срещу други дренайци. По време на Надирските войни поне знаехме кой е врагът ни. А сега няма враг. Само провалени приятели.
— Какво мога да кажа? — попита Ананаис. — Нямам отговори. Трябваше да попиташ Тенака. Аз съм просто воин. Един учител ми каза, че всички ловци на света имат очи, насочени напред: лъвове, ястреби, вълци, хора. А всяка плячка на света има очи от двете страни на главата си, за да има по-голям шанс да види ловеца. Казваше, че човекът не се различава от тигъра. Ние сме убийците на природата и имаме огромен апетит. Дори героите, които помним, показват обичта ни към войната. Дръс, най-великият убиец на всички времена — именно неговия лик гледаш в залата на съвета.
— Така е — каза Райван. — Но има разлика между Дръс и Ческа. Легендата винаги се е борил, за да могат другите да са свободни.
— Не се самозалъгвай, Райван. Дръс се е бил, защото е обичал да се бие — в това е бил добър. Изучи историята му. Бил е на изток и е воювал за тиранина Горбен. Армията му е разрушавала градове, села и цели нации. Дръс е бил част от това и не би си търсил извинения. И ти не бива да го правиш.
— Нима казваш, че никога не е имало истински герои?
— Не бих познал герой, дори да ме ухапе по задника! Слушай, Райван, звярът е във всички нас. Правим най-доброто, което можем, но нерядко сме злобни, дребнави или ненужно жестоки. Не го правим умишлено, просто сме такива. Повечето от героите, които помним, са в паметта ни, защото са печелили. А за да печелиш, трябва да си безскрупулен. Целеустремен. Дръс е бил такъв и точно затова не е имал приятели — само хора, които са му се възхищавали.