Беше облечена с туника и ловджийски панталони от тънка кафява кожа, а наметалото покриваше косата ѝ. От кръста ѝ висеше тънък къс меч.
— Как си, Тенака? — попита Реня мило.
— Определено се радвам да те видя — отвърна той. — Освободи ме.
— Да те освободя ли? — възкликна тя и приклекна край огъня. — Такъв силен мъж като теб. Хайде стига! Със сигурност не ти трябва помощта на една жена!
— Не е сега моментът за този разговор, Реня. Развържи ме.
— И после ще дойда с теб?
— Разбира се — отвърна Тенака; знаеше, че няма избор.
— Сигурен ли си, че няма да ти се пречкам?
Той стисна зъби в опит да овладее гнева си, а Реня заобиколи дървото и преряза вървите с меча си. Тенака се препъна и падна, когато въжетата го пуснаха, и тя му помогна да стигне до огъня.
— Как ме откри?
— Не беше трудно — отвърна уклончиво момичето. — Как се чувстваш?
— Жив. Едва-едва! Ще трябва да внимавам повече, след като прекосим планините.
Главата на Реня се стрелна нагоре и ноздрите ѝ потрепериха.
— Връщат се — каза тя.
— Проклятие! Намери ми меча!
Тенака се огледа, ала нея я нямаше — беше изчезнала сред дърветата. Той изруга и се изправи със залитане. После сграбчи оръжието си, захвърлено от другата страна на огъня. Изобщо не се чувстваше в състояние да се бие.
Ужасният вой започна отново и кръвта му се смрази. После Реня пристъпи обратно на поляната с широка усмивка на лицето.
— Сега бягат толкова бързо, че не мисля, че ще спрат, преди да са стигнали морето — каза тя. — Защо не поспиш?
— Как го направи?
— Просто имам талант — отвърна момичето.
— Подцених те, жено — каза Тенака и се просна до огъня.
— Отчаяният вопъл на много мъже през вековете — промърмори Реня.
Отново се спускаше нощ, когато Реня и Тенака видяха в далечината изоставената крепост Дрос Кортсуейн, стаена в сенките на планините Делнох. Построена като преграда срещу вагрийска инвазия в дните на Егел, първия Бронзов граф, крепостта не се използваше повече от четиридесет години. Градът, който бе изникнал около нея, също беше изоставен.
— Призрачно, нали? — каза Реня, приближавайки сивата си кобила до Тенака.
— Кортсуейн винаги е била глупост — отвърна Тенака, загледан в самотните укрепления. — Единствената грешка на Егел. Това е едничката крепост на Дренай, която никога не е виждала битка.
Копитата на конете им ехтяха в нощта, докато се приближаваха към главните порти. Дървото бе свалено и каменният проход ги приканваше като беззъба уста.
— Не можем ли да лагеруваме на открито? — попита Реня.
— Твърде много горски демони има — отвърна Тенака и се приведе, за да избегне удара ѝ, насочен към главата му.
— Стой! — извика треперлив глас и надирът присви очи.
Под отворения портал стоеше старец с ръждива ризница, който стискаше копие със скършен връх. Тенака спря коня си.
— Как е името ти, ездачо? — извика старецът.
— Аз съм Танцьора. Това е жена ми.
— Приятел или враг?
— Не сме заплаха за никой, който не ни заплашва.
— Тогава можете да влезете — отвърна старият войник. — Ганът казва, че няма проблем.
— Ти ли си ганът на Дрос Кортсуейн? — попита Тенака.
— Не. Това е ганът — каза старецът и посочи празното място до себе си. — Не виждаш ли?
— О, разбира се. Моля за извинение! Поздрави на командващия офицер.
Тенака прекоси портала и слезе от коня. Старецът докуцука до него. Изглеждаше над осемдесетгодишен и косата му бе рядка и тънка, провиснала около жълтия му череп като планинска мъгла. Лицето му беше изпито и под воднистите му очи бяха плъзнали сини сенки.
— Без коварство — предупреди го той. — Погледни укрепленията. Стрелците следят всяка ваша крачка.
Тенака вдигна поглед — стените бяха празни, ако се изключат няколко спящи гълъба.
— Много професионално — каза той. — Тук има ли храна?
— О, да. За онези, които са добре дошли.
— А ние добре дошли ли сме?
— Ганът казва, че приличаш на надир.
— Наистина е така, но имам честта да служа в армията на Дренай. Аз съм Тенака Хан от Дракона. Ще ме представиш ли на гана?
— Те са двама — каза старецът. — Това е Ган Орин — той е първият ган. Хогън е този на съгледвачите.