Тенака се поклони ниско.
— Чувал съм за Ган Орин. Поздравления за защитата на Дрос Делнох.
— Ганът казва, че сте добре дошли и можете да се присъедините към него в покоите му. Аз съм неговият помощник. Казвам се Сиал — Дън Сиал.
Старецът остави счупеното копие и тръгна към тъмната крепост. Тенака разхлаби каишите на седлото и остави коня си да се разхожда в търсене на трева. Реня го последва и двамата тръгнаха след Дън Сиал.
— Той е луд! — каза момичето. — Тук няма никого.
— Изглежда безобиден. И не може да няма храна. Предпочитам да запазя колкото се може повече от провизиите ни. Слушай — мъжете, за които говори, са първите ганове на Дрос Делнох, когато моят предшественик се е бил с Улрик. Орин и Хогън са били командирите, преди Рек да стане Бронзов граф. Играй играта му — това ще е милост към него.
В покоите на гана Сиал бе разположил маса за трима. В средата имаше кана червено вино, а в едно гърне над огъня къкреше яхния. С треперливи ръце старецът напълни чиниите им, каза молитва към Източника и се захвана да яде с дървена лъжица. Тенака опита яхнията; беше горчива, но не неприятна.
— Те до един са мъртви — каза Сиал. — Аз не съм луд — зная, че са мъртви, но въпреки това са тук.
— Ако ги виждаш, значи са тук — отвърна Реня.
— Не ми се подигравай, жено! Аз ги виждам и те ми разказват истории… Прекрасни истории. Простиха ми. Хората никога не ми простиха, но призраците са по-добри от хората. Те знаят повече. Знаят, че един мъж не може да е силен през цялото време. Знаят, че понякога просто не можеш да не избягаш. Простиха ми — казаха, че мога да бъда войник. Вярват ми и ме оставиха да се грижа за крепостта.
Внезапно Сиал примижа и стисна ребрата от дясната си страна. Реня погледна надолу и видя кръв, която се процеждаше през ризницата и капеше по пейката.
— Ранен си — каза тя.
— Няма нищо. Изобщо не го усещам. Сега съм добър войник — те ми го казват.
— Свали си ризницата — каза тихо Тенака.
— Не. На пост съм.
— Казах да я свалиш! — изтътна гласът на надира. — Нима аз не съм ган? Докато съм тук, ще има строга дисциплина!
— Да, господарю! — каза Сиал и се замота с древните каиши.
Реня му помогна и малко по малко успяха да свалят ризницата. Старецът не издаде звук. Гърбът му бе почервенял от белезите на камшик. Реня огледа долапите и чекмеджетата и накрая намери стара риза.
— Ще донеса вода — каза тя.
— Кой ти причини това, Сиал? — попита Тенака.
— Ездачи… вчера. Търсеха някого. — Очите на стареца проблеснаха. — Търсеха теб, надирски принце.
— Предполагам.
Реня се върна с медна купа, пълна с вода. Изми внимателно гърба на стареца, после разкъса ризата на ивици, с които да превърже най-лошите рани.
— Защо са те били? Нима са мислели, че знаеш къде съм?
— Не — каза Сиал натъжен. — Мисля, че просто им достави удоволствие. Призраците не можеха да сторят нищо. Но ми съчувстваха — казаха, че съм го понесъл смело.
— Защо стоиш тук, Сиал? — попита Реня.
— Аз избягах, господарке. Когато надирите атакуваха, аз побягнах. Нямаше къде другаде да ида.
— Откога си тук?
— Отдавна, много отдавна. Може би години. Тук е хубаво и има много хора, с които да си говоря. Те ми простиха, разбираш ли? А и онова, което върша, е важно.
— Какво вършиш? — запита Тенака.
— Пазя камъка на Егел. Той е поставен до портата и гласи, че Дренайската империя ще падне, когато никой не пази Кортсуейн. Егел е знаел тези неща. Той е бил тук, не ми позволиха да го видя, когато дойде; тогава още не бях стоял тук дълго и призраците не ми вярваха.
— Иди да поспиш, Сиал — каза Тенака. — Нужна ти е почивка.
— Първо трябва да скрия конете ви — отвърна старецът. — Ездачите ще се върнат.
— Аз ще го сторя — обеща Тенака. — Реня, помогни му да си легне.
— Не мога да спя тук — това е леглото на гана.
— Орин казва, че можеш — той ще се срещне с Хогън тази нощ и ще остане в покоите му.
— Той е добър човек — каза Сиал. — Горд съм, че му служа. Те всички са добри — нищо, че са мъртви.
— Почини си, Сиал. Ще говорим на сутринта.
— Ти ли си надирският принц, който поведе атаката срещу вентрийските нашественици до Пурдол?
— Да, аз съм.
— Прощаваш ли ми?
— Прощавам ти — каза Тенака Хан. — А сега заспивай.
Тенака се събуди от тропота на галопиращи коне по студените камъни на двора. Изрита одеялото, събуди Реня и двамата допълзяха до прозореца. Под тях се бяха скупчили двадесетина ездачи; носеха червените наметала на Делнох и блестящи бронзови шлемове с черни гребени от конски косъм. Водачът беше висок мъж с брада, разделена на три, а до него яздеше единият от разбойниците, които бяха заловили Тенака.