Сиал докуцука на двора, стиснал счупеното копие в ръка.
— Стойте! — каза той.
Пристигането му разсея напрежението и ездачите започнаха да се смеят.
Водачът вдигна ръка за тишина и се приведе над врата на коня си.
— Търсим двама ездачи, старче. Тук ли са?
— Не сте добре дошли в тази крепост. Ганът заповядва да напуснете.
— Не научи ли урока си вчера, глупако?
— Трябва ли да ви принуждаваме да си отидете? — контрира го Сиал.
Разбойникът се наведе над седлото, за да прошепне нещо. Водачът кимна и се обърна назад.
— Преследвачът казва, че са тук. Хванете стареца и го накарайте да проговори.
Двама ездачи понечиха да слязат от конете, но Сиал внезапно нададе боен вик и се затича напред; офицерът беше още полуизвърнат, когато копието се заби в ребрата му. Той изкрещя и едва не падна. Сиал издърпа оръжието и отново се опита да го намушка, но ездачът вляво снижи собственото си копие и пришпори коня си напред. Сиал буквално отлетя, пронизан от железния връх. Противниковото копие се скърши и старецът падна на камъните.
Офицерът успя да се надигне на седлото.
— Измъкнете ме оттук; губя кръв! — каза той.
— Ами ездачите? — попита преследвачът.
— Да вървят по дяволите! Имаме хора оттук до Делнох, не могат да ни избягат. Измъкнете ме оттук!
Преследвачът пое юздите на офицера и отрядът напусна през портала. Тенака изтича на двора и коленичи до смъртно ранения Сиал.
— Справи се добре, Дън Сиал — каза той, повдигайки главата му.
Старецът се усмихна.
— Виж каква я свършиха — каза той. — Камъкът.
— Ти ще останеш тук. Заедно с гана и останалите.
— Да. Ганът има съобщение за теб, но аз не го разбирам.
— Какво казва?
— Да търсиш Краля отвъд Портата. Разбираш ли?
— Да.
— Някога имах жена… — прошепна Сиал. И умря.
Тенака затвори очите на стареца; после вдигна крехкото тяло и го отнесе в сянката на кулата над портата, полагайки го под камъка на Егел. Постави счупеното копие в ръката на мъртвеца.
— Миналата нощ той се помоли на Източника — каза той. — Не зная достатъчно, за да вярвам в кой да е бог, но ако си там, моля те, вземи душата му при себе си. Той не беше лош човек.
Реня го чакаше в двора.
— Бедният — каза тя.
Тенака я прегърна и я целуна по челото.
— Време е да тръгваме — каза ѝ.
— Чу ги — имат ездачи навсякъде.
— Първо трябва да ни видят. После трябва да ни хванат. Намираме се само на час езда от планините, а там, където отивам, те няма да ме последват.
Яздиха чак до пладне, близо до гората и много предпазливо на открито. Стараеха се да избягват високите места, където биха ги видели ясно на фона на небето. На два пъти забелязаха ездачи в далечината. По обед бяха достигнали подножието на Делнохските върхове и Тенака поведе по пътя към висините. По залез конете бяха изтощени и те слязоха от седлата, за да намерят място за лагеруване.
— Сигурен ли си, че можем да прекосим оттук? — попита Реня и се уви плътно в наметалото.
— Да. Но може да се наложи да оставим конете.
— Студено е.
— И ще стане по-студено. Имаме да изкачим може би към три хиляди стъпки.
Прекараха нощта сгушени заедно под одеялата. Тенака спа неспокойно. Бе си поставил невъобразима задача. Защо да го следват надирите? Те го мразеха дори повече от дренайците. Воинът от двата свята! Той отвори виолетовите си очи и загледа звездите в очакване на зората.
Тя пристигна с ярко величие, окъпвайки небето в алено — гигантска рана, която кървеше от изток. След бързата закуска двамата отново потеглиха, все по-нагоре сред върховете.
Още сутринта на три пъти им се наложи да слязат, за да позволят на конете да починат, водейки ги сред снега. Далече долу Реня зърна червените наметала на делнохските ездачи.
— Открили са ни! — извика тя.
Тенака се обърна.
— Твърде назад са. Не се безпокой за тях.
Около час преди залез изкачиха един висок склон и земята пред тях внезапно се спусна опасно стръмно. Една тясна пътека се точеше край огромна стена от леден камък; никъде не бе по-широка от шест стъпки.
— Няма да прекосим това, нали? — попита Реня.
— Напротив.
Тенака докосна с пети хълбоците на коня и потегли. Животното се подхлъзна почти веднага, но бързо възстанови равновесието си. Надирът държеше главата му високо и започна да му говори с нисък успокояващ глас. Левият му крак докосваше каменната стена, а десният висеше над огромната бездна; не смееше да премести тежестта си, за да види дали Реня го следва. Конят се движеше бавно, с прилепени към черепа уши и разширени от страх очи. За разлика от понитата на надирите или сатулите, той не бе отгледан за работа сред планините.