Пътеката се виеше до планината, разширявайки се на някои места, но се стесняваше зловещо на други. Накрая стигнаха до лъскава ледена кора. Тенака имаше място само колкото да се плъзне внимателно от седлото. Слезе и се приближи бавно, после коленичи, за да огледа леда. Повърхността бе покрита с пресен сняг, ала под нея ледът бе гладък и плътен.
— Можем ли да се върнем? — попита Реня.
— Не. Няма къде да обърнем конете. А и делнохците сигурно вече са достигнали пътеката. Трябва да продължим.
— През това?
— Ще водим конете — каза Тенака. — Но ако усетиш, че животното започва да пада, не го дръж. Разбра ли?
— Това е глупаво — каза тя, загледана в скалите на стотици крачки под тях.
— Абсолютно съм съгласен — отвърна той намръщен. — Не отделяй очи от стената и не увивай юздите около ръката си — дръж ги свободно. Готова ли си?
Тенака пристъпи върху извитата ледена плоча, поставяйки крака си внимателно на рехавия сняг.
Придърпа юздите, ала конят отказа да помръдне; очите му бяха разширени от страх и си личеше, че е на ръба на паниката. Тенака се върна, уви ръка около шията на животното и зашептя в ухото му:
— Това не е проблем за теб, смело сърце — прошепна той. — В душата си имаш кураж. Това е просто една трудна пътека. Аз ще съм тук с теб. — Говори му няколко минути, като галеше лъскавия му врат. — Вярвай ми, велики. Повърви малко с мен.
Той отново пристъпи върху леда, придърпа юздите и конят го последва. Бавно и с огромно внимание те напуснаха безопасността на пътеката.
Конят на Реня се подхлъзна, ала успя да запази равновесие. Тенака го чу, но не можеше да обърне глава. Твърдата скала бе само на няколко сантиметра разстояние, ала в момента, в който той стъпи на нея, конят му се подхлъзна и изцвили ужасено. Тенака сграбчи юздата здраво с дясната си ръка, а лявата плъзна по скалата, за да се хване за един щръкнал камък.
Докато конят се пързаляше към бездната, Тенака почувства как мускулите на гърба му се опъват болезнено. Сякаш ръцете му бяха извадени от ямките си. Искаше да пусне юздите, ала не можеше; инстинктивно ги беше омотал около китката си и ако конят паднеше, той щеше да бъде повлечен с него.
Също толкова внезапно, колкото бе изгубил равновесие, конят стъпи на твърда скала и се върна на пътеката. Надирът се свлече на земята, подпрял гръб на стената. Конят го погали с муцуна и той го потупа. Китката му кървеше там, където юздата бе захапала плътта.
— Това беше глупаво! — каза Реня, когато достигна безопасността на пътеката.
— Не мога да отрека — отвърна той, — но успяхме. Оттук нататък пътеката е друга и няма много опасности. А не мисля, че дренайците ще ни последват през леда.
— Ти си се родил с късмет, Тенака Хан. Но не го изразходвай целия, преди да сме стигнали надирите.
Лагеруваха в плитка пещера и нахраниха конете, после запалиха огън с подпалките, привързани към седлата им. Тенака свали кожения си елек и легна на одеялото до огъня, докато Реня масажираше натъртения му гръб. Борбата да спаси коня бе взела тежка дан и надирският принц едва движеше дясната си ръка. Момичето внимателно опипа лопатката и подутите мускули около нея.
— Изглеждаш ужасно — каза тя. — Тялото ти е цялото в синини.
— Трябва да ги усетиш оттук.
— Твърде стар си вече за тия работи — каза Реня дяволито.
— Един мъж е толкова стар, колкото се чувства, жено! — сопна се Тенака.
— И на колко се чувстваш ти?
— На около деветдесет — призна той.
Тя го покри с одеяло и седна до него, загледана в нощта. Тук беше спокойно, толкова далеч от войната и приказките за нея. В действителност не я беше грижа за детронирането на Ческа — искаше само да бъде с Тенака Хан. Мъжете бяха толкова глупави; не разбираха изобщо реалността на живота.
Само любовта имаше значение. Любовта на един човек към друг. Докосването на ръце, докосването на сърце. Топлината на това да принадлежиш, радостта на споделянето. Винаги щеше да има тирани. Хората, изглежда, не можеха да съществуват без тях. Без тирани не можеше да има герои. А хората не можеха да живеят без герои.
Реня се уви в наметалото си и добави последните подпалки към огъня. Тенака спеше до нея, а главата му лежеше на седлото му.
— Къде щеше да си ти без Ческа, обич моя? — попита Реня, знаейки, че той не може да я чуе. — Мисля, че се нуждаеш от него повече, отколкото от мен.