— Стига бе, платили ли са ти? Аз си чакам парите вече четири месеца — възкликна мъжът гневно.
— Шегувах се — отвърна младият мъж. — Естествено, че не са!
— Не се шегувай за тия работи, човече. И така си имаме достатъчно неприятности.
Към тях се присъедини втори страж.
— Кал, това смяната ли е?
— Не, просто не могъл да заспи.
— Е, аз мисля да ги събудя. Писна ми да кисна тук — каза новодошлият.
— Не бъди глупак — посъветва го първият. — Ако събудиш Гидеус, ще нареди да те нашибат!
— Защо не идеш да си починеш? — предложи Катерача. — Аз ще пазя — без друго явно няма да заспя повече.
— Мътните го взели, мисля, че точно така ще направя — каза първият войник. — И без това спя с отворени очи. Мерси, друже — каза той и потупа Катерача по рамото, преди да отиде да легне при другите.
— Ако искаш да отпуснеш глава в гората, ще те събудя като видя, че смяната идва — предложи Катерача.
— Мерси, но по-добре не. Последния път като хванаха страж да спи, Гидеус нареди да го обесят. Копеле! Не искам да поемам такъв риск.
— Твоя работа — отвърна Катерача нехайно и с бясно туптящо сърце.
— Копелетата пак забраниха отпуската — каза стражът. — Не съм виждал жена си и хлапетата вече четири месеца. — Катерача отпусна хватката си около дръжката на кинжала. — Фермата не носи достатъчно. Скапани такси! Все пак поне съм жив, предполагам.
— Да, и това е нещо — съгласи се младият мъж.
— Животът е гадост, а? Всеки момент ще ни пратят в Скода, за да избием още малко от своите. Животът е проклета гадост!
— Да — стиснал ножа зад гърба си, Катерача раздвижи пръсти около дръжката, готов да го забие в гърлото на мъжа.
Внезапно стражът изруга.
— Мисля, че ще приема предложението ти — каза той. — Вече трета нощ ме слагат на стража. Но обещай, че ще ме събудиш, нали?
— Обещавам — каза Катерача и облекчението го заля като гореща вълна.
Но тогава Езичника изплува от сенките и прокара ножа си през гърлото на другия мъж. Катерача реагира инстинктивно — собственият му кинжал се стрелна напред и се заби в гърлото на войника под челюстта, пронизвайки мозъка му. Той падна без звук, но Катерача видя погледа в очите му, докато умираше, и извърна лице.
Езичника дотича до него.
— Добра работа. Нека освободим пленниците и да се махаме.
— Той беше добър човек — прошепна младият мъж.
Езичника го сграбчи за раменете.
— Много добри хора лежат мъртви в Скода. Стегни се… Да тръгваме.
Двамата пленници бяха наблюдавали убийствата, без да издадат звук. Носеха робите на сатулските племена и лицата им бяха частично скрити под шалове. Езичника пристъпи към тях и ножът му преряза вървите; Катерача го последва и коленичи до първия воин, който тъкмо сваляше шала от лицето си. Мъжът пое дълбоко дъх. Лицето му бе силно и тъмно, с извит нос над гъста черна брада. Очите му бяха дълбоко разположени и под лунната светлина изглеждаха като от катран.
— Защо? — попита той.
— Ще говорим по-късно — каза Катерача. — Конете ни са там. Движете се тихо.
Двамата с Езичника се скриха в мрака на гората и сатулите ги последваха. Няколко минути по-късно откриха Белдер и двата коня.
— Сега ми кажи защо — повтори мъжът.
— Искам да ме отведете до лагера си. Трябва да говоря със сатулите.
— Не можеш да кажеш нищо, което бихме чули.
— Не можеш да знаеш това — отвърна Катерача.
— Зная, че си дренаец, и това ми стига.
— Нищо не знаеш — каза рязко Катерача и захвърли шлема си на земята. — Но сега няма да споря с теб. Качи се на кон и ме отведи при своя народ.
— И защо да го правя?
— Защото имаш дълг към мен.
— Не ти дължа нищо. Не съм искал да бъда спасяван.
— Не този дълг. Слушай ме, човешко дете! Върнал съм се от Планините на Мъртвите, отвъд мъглите на вековете. Погледни в очите ми. Виждаш ли ужасите на Шеол? Аз вечерях там с Джоаким, най-великия от сатулските принцове. Ще ме отведеш сред планините и ще оставиш своя водач да реши. В името на душата на Джоаким, дължиш ми поне това!
— Лесно е да се говори за великия Джоаким — каза мъжът неспокойно, — защото е мъртъв повече от сто години.
— Напротив, изобщо не е мъртъв — отвърна Катерача. — Духът му живее и е отвратен от сатулската страхливост. Помоли ме да ви дам шанс да възвърнете честта си… но изборът си е ваш.
— И кой твърдиш, че си?
— Ще намериш лика ми в погребалните ви зали, застанал редом с Джоаким. Погледни лицето ми, човече, и ми кажи кой съм.
Сатулът облиза устни, несигурен, ала изпълнен със суеверен страх.