— Сигурен ли си, че старецът не е измамник?
— Какво значение има? Ако е измамник, принцът ще му нареди да ме отхвърли. Ако не е, ще ме отхвърли духът на Джоаким. Няма измъкване!
— Можеш да обвиниш стареца в измама — предложи Езичника с неубедителен глас.
— Да обвиня техния свят човек в собствения им храм? Не мисля. Това огъва законите за гостоприемство до счупване.
— Мразя да звуча като Белдер, но това беше твоя идея. Наистина трябваше да я обмислиш по-внимателно.
— Аз мразя да звучиш като Белдер.
— Ще спреш ли да кръстосваш? Ето, хапни малко плодове.
Езичника му метна една ябълка през стаята, но Катерача я изпусна.
Вратата се отвори и Белдер влезе.
— Истинска катастрофа — каза той мрачно.
Катерача се тръшна в един широк кожен стол.
— Страшна нощ ще бъде.
— Позволено ли ни е да носим оръжие? — попита Езичника.
— Ако искаш — отвърна Белдер. — Но дори теб не си те представям да избиеш хиляда сатули!
— Не искам да умирам без оръжие в ръка.
— Смели думи! — каза Катерача. — А аз ще взема тази ябълка. Не искам да умирам без плод в ръка. Дали не можем да спрем да говорим за умиране?! Ужасно смущаващо ми действа!
Разговорът продължи в същия безсмислен дух, докато един слуга не почука на вратата и ги помоли да го последват. Катерача му каза да почака и отиде да се погледне във високото огледало на отсрещната стена. С изненада видя, че отражението му се усмихва. Той заметна наметалото драматично около раменете си и намести опала на челото си.
— Бъди с мен, Рек — каза той. — Ще ми е нужна помощ.
Тримата последваха слугата през двореца и накрая стигнаха входа на храма, където мъжът се поклони и отстъпи. Катерача влезе в хладните сенки във вътрешността на постройката. Навсякъде имаше пейки, изпълнени със смълчани сатули, а принцът и Рафир седяха един до друг на издигнат пиедестал. Вдясно от Рафир имаше трети стол. Катерача се изпъна и пристъпи с уверена крачка. Свали наметалото си и внимателно го постави на облегалката на стола.
Принцът се изправи и му се поклони. На младия мъж му се стори, че вижда злоба в тъмните му очи.
— Приветствам благородния ни гост тук тази вечер. Никой дренаец не е стъпвал в храма ни. Ала този мъж твърди, че е Бичът на надирите, живият дух на Бронзовия граф — кръвен брат на великия Джоаким. Така че е редно да срещне отново своя другар в това свещено място. Нека в душите ви се възцари мир, братя, и нека сърцата ни се отворят за музиката на Бездната. Нека Рафир се свърже с мрака…
Катерача потрепери, когато многочисленото множество сведе глави. Рафир се облегна в стола си; очите му се отвориха широко, а после се подбелиха. На Катерача започна да му се гади.
— Призовавам те, мой духовни водачо! — извика старецът с висок и треперлив глас. — Ела при нас от светите земи. Дай ни мъдростта си.
Свещите в храма внезапно потрепериха, сякаш насред залата бе задухал вятър.
— Ела при нас, приятелю! Води ни.
Пламъците отново затанцуваха — и този път изгаснаха. Катерача облиза устни; Рафир определено не беше измамник.
— Кой призовава Джоаким Сатули? — изтътна дълбок и плътен глас.
Катерача подскочи в стола, защото звукът извираше от гърлото на кльощавия Рафир.
— Кръв от твоята кръв, велики Джоаким — каза принцът. — Тук има човек, който претендира да бъде твой приятел.
— Нека тогава заговори — каза духът. — Твърде често чувам твоят мрънкащ глас.
— Говори! — нареди принцът, обръщайки се към Катерача. — Чу нареждането.
— Ти не можеш да ми заповядваш, отрепко! — извика младият мъж. — Аз съм Рек, Бронзовият граф, и съм живял във времена, когато сатулите бяха истински мъже. Джоаким беше мъж — и мой брат. Кажи ми, Джоаким, как ти се нравят тези синове на синовете ти?
— Рек? Не мога да те видя. Ти ли си?
— Аз съм, братко. Тук, сред тези твои сенки. Защо не можеш да си заедно с мен?
— Не мога да кажа… Толкова много време. Рек! Първата ни среща. Спомняш ли си думите си?
— Помня ги. „И колко струва сега животът ти, Джоаким?“ А ти отвърна: „Един счупен меч“.
— Да, да, помня. Но накрая, важните думи. Думите, които ме доведоха в Дрос Делнох.
— Аз яздех към смъртта си в крепостта и ти го казах. После казах: „Пред себе си нямам нищо, освен врагове и война. Иска ми се да мисля, че съм оставил поне неколцина приятели зад себе си.“ Помолих те да поемеш ръката ми като приятел.
— Рек, наистина си ти! Братко! Как така отново се наслаждаваш на смъртния живот?