— Светът не се е променил, Джоаким. Злото все така се надига като гной от рана. Водя война без съюзници и с малцина приятели. Затова отново дойдох при сатулите, както сторих някога.
— От какво се нуждаеш, братко?
— От воини.
— Сатулите няма да те последват. Нито е редно. Аз те обичах, Рек, защото беше велик човек. Но един дренаец да води избраното племе би било светотатство. Трябва да си отчаян, за да искаш подобно нещо. Но щом нуждата ти е толкова голяма, ти предлагам чеиамите, за да ги използваш както намериш за добре. О, Рек, братко, как копнея да можех да вървя редом с теб отново, с ятаган в ръка! Все още виждам надирите, застанали срещу последната стена, чувам виковете им, пълни с омраза. Ние бяхме истински мъже, нали?
— Бяхме — каза Катерача. — Дори ранен, ти пак беше могъщ.
— Народът ми не живее добре сега, Рек. Овце, водени от кози. Използвай чеиамите добре. И дано Господарят на всичко те благослови.
Катерача преглътна с усилие.
— Той даде ли ти благословията си, приятелю?
— Получих каквото заслужавах. Сбогом, братко.
Младият мъж изпита ужасна тъга и падна на колене, а по бузите му покапаха сълзи. Опита се да потисне риданията, но те не можеха да бъдат спрени. Езичника дотича до него и му помогна да се изправи.
— Толкова мъка имаше в гласа му — каза Катерача. — Изведи ме оттук.
— Чакайте! — нареди принцът. — Церемонията не е свършила.
Ала Езичника не му обърна внимание и почти изнесе Катерача от храма. Нито един сатул не им препречи пътя, когато тръгнаха към стаите си. Там черният мъж помогна на Катерача да легне в покритото със сатен легло и му сипа вода от една каменна кана; беше студена и сладка.
— Чувал ли си някога подобна тъга? — попита го Катерача.
— Не — призна Езичника. — Накара ме да ценя живота. Как го направи? В името на всички богове, това беше ненадминато представление!
— Просто поредната измама. Повръща ми се от нея! Какво умение е нужно, за да измамиш измъчен сляп дух? О, богове. Езичник, та той е мъртъв от над сто години. Двамата с Рек са се срещали рядко след битката — били са от две различни култури.
— Но ти знаеше всички думи…
— От дневниците на графа. Изучавал съм историята внимателно. Срещнали са се, когато сатулите устроили засада на моя предшественик, и Рек надвил Джоаким в единоборство. Били се цяла вечност, докато внезапно мечът на Джоаким не се счупил. Ала Рек го пощадил и това дало началото на приятелството им.
— Избрал си трудна роля. Ти не си майстор на меча.
— Не, и не ми е нужно. Играта е достатъчна. Мисля, че сега ще спя. Богове, изморен съм… и толкова много ме е срам.
— Няма причина да изпитваш срам. Но кажи ми, кои са чеиамите?
— Синовете на Джоаким. Някакъв култ, мисля; не съм сигурен. Остави ме да поспя.
— Почини си, Рек. Заслужил си го.
— Няма нужда да използваш името и насаме.
— Напротив — отсега нататък всички трябва да играем ролите си. Не зная нищо за твоя предшественик, но мисля, че би се гордял с теб. За да минеш през това, се искат нерви от стомана.
Ала Катерача не чу комплимента, защото беше заспал.
Езичника се върна във външната стая.
— Как е той? — попита Белдер.
— Добре е. Но имам съвет за теб, старче: край на режещите забележки! Отсега нататък той е Бронзовия граф и ще бъде третиран като такъв.
— Колко малко знаеш, черни човече! — извика Белдер. — Той не играе роля, той е Бронзовия граф. По право и кръв. Мисли си, че играе роля — ами нека! Но това, което виждаш сега, е реалността. И тя винаги е била там — аз го знаех. Именно това ме изпълваше с горчивина. Режещи забележки? Та аз се гордея с момчето — толкова силно, че бих запял!
— Недей — каза Езичника и се ухили. — Гласът ти е като на болна хиена.
Катерача се събуди, когато груба ръка покри устата му. Не беше приятен начин за събуждане. Луната бе пуснала лъч светлина през отворения прозорец и вятърът люлееше дантелената завеса. Ала мъжът, надвесил се над леглото му, бе само силует.
— Не издавай звук — прошепна той. — В огромна опасност си!
Свали ръката си и седна на леглото.
Катерача се надигна бавно.
— Опасност? — прошепна той.
— Принцът е наредил смъртта ти.
— Нима?
— Тук съм, за да ти помогна.
— Радвам се да го чуя.
— Това не е шега, господарю. Аз съм Магир, водач на чеиамите, и ако не дойдеш с мен, отново ще се озовеш в Залите на Мъртвите.
— Къде да дойда?
— Извън града. Тази нощ. Имаме лагер нагоре в планината, където ще си в безопасност.
Откъм прозореца се разнесе тих шум, като от въже, търкащо се в камък.