Усети погледите на хората си и погледна наоколо — целият двор бе пълен със сатулски воини. И въпреки това беше сам; никой от тях нямаше да му помогне. Трябваше да атакува, но това означаваше смърт. Той нададе дивашки крясък и се хвърли напред с вдигнат ятаган. Катерача заби меча си в сърцето му, после го издърпа рязко и тялото падна на камъните.
Магир пристъпи към него.
— Сега трябва да си тръгнеш. Ще ти позволят да излезеш от града, но после ще трябва да те последват, за да отмъстят за това убийство.
— Това няма значение за мен — каза Катерача. — Аз дойдох тук, за да ги спечеля. Без тях така или иначе сме изгубени.
— Имаш чеиамите, приятелю. Ние ще те последваме и в ада.
Катерача погледна към мъртвия принц.
— Той дори не се опита да се бие — просто се затича напред, за да умре.
— Той беше псе и син на псе. Плюя на него! — каза Магир. — Не беше достоен за теб, господарю, макар и да беше най-великият майстор на меча от всички сатули.
— Нима? — възкликна Катерача, удивен.
— Да. Но знаеше, че ти си много по-велик, и това знание го унищожи, преди мечът ти да го достигне.
— Значи е бил глупак. Ако само беше…
— Рек — каза Езичника. — Време е да тръгваме. Ще доведа конете.
— Не. Искам Белдер да бъде погребан, преди да напуснем това място.
— Моите хора ще се погрижат — каза Магир. — Но приятелят ти дава мъдър съвет и аз ще доведа конете в двора. Пътят до лагера ни е само час, там можем да починем и да обсъдим плановете си.
— Магир!
— Да, господарю.
— Благодаря ти.
— Това е мой дълг, господарю. Мислех си, че ще те мразя, защото чеиамите не харесват дренайските воини. Ала ти си истински мъж.
— Кажи ми какво са чеиамите?
— Ние сме Кръвопийците, Синовете на Джоаким. Боготворим само един бог: Шали, Духът на Смъртта.
— Колцина сте?
— Само сто воини, господарю. Но не ни съди по броя ни. Гледай броя на мъртвите, които оставяме след себе си.
17.
Мъжът бе заровен до врата, а сухата почва беше плътно отъпкана около него. По лицето му лазеха мравки, а слънцето жулеше бръснатата му глава. Той чу звука на приближаващи коне, ала не можеше да се обърне.
— Чумата да те тръшне и теб, и семейството ти! — изкрещя.
После чу как някой слиза и над него падна милостива сянка. Мъжът вдигна поглед и видя над себе си висока фигура с черна кожена туника и ботуши за езда; не можеше да види лицето му. Една жена поведе конете около него, а новодошлият приклекна.
— Търсим палатките на Вълците — каза той.
— Браво на вас! — каза заровеният и изплю мравка. — А защо ми го казваш? Да не мислиш, че са ме оставили тук, за да показвам пътя?
— Чудех се дали да не те изровя.
— Не бих си правил труда. Хълмовете зад теб са пълни с Мулета. На тях няма да им хареса подобно вмешателство.
„Мулета“ наричаха членовете на Зелената маймуна, заради някаква битка отпреди двеста години, когато им отнели понитата и ги принудили да носят дисагите си на гръб. Другите племена не бяха забравили това унижение и не позволяваха на Маймуните да го забравят.
— Колцина са? — попита Тенака.
— Откъде да знам? Всичките са ми еднакви.
Тенака повдигна кожената си манерка към устните на мъжа и той отпи алчно.
— А ти от кое племе си? — попита генералът.
— Радвам се, че попита, след като ми предложи вода — отвърна мъжът. — Аз съм Субодай от Копията.
Тенака кимна. Копията бяха мразени от Вълчата глава заради сериозното провинение, че воините им бяха също толкова свирепи и опитни, колкото и техните.
Надирите рядко уважаваха врага. По-слабите противници будеха презрение, а по-силните — омраза. Копията не бяха точно по-силни, но въпреки това попадаха във втората категория.
— Как едно Копие е паднало пред Мулетата? — попита Тенака.
— Късмет — отвърна Субодай и изплю още една мравка. — Понито ми си счупи крака и четирима от тях ми скочиха.
— Само четирима?
— Не се чувствах добре!
— Мисля, че ще те изровя.
— Не си много умен, Вълча глава! Може да се окажа принуден да те убия.
— Не ме притеснява човек, заловен от едва четири Мулета. Реня, изкопай го.
Тенака се отдръпна и седна с кръстосани крака на земята, загледан в хълмовете. Нямаше и следа от движение, но той знаеше, че го наблюдават. Протегна се, за да раздвижи ранения си гръб; през последните пет дни болката бе намаляла значително.
Реня започна да рови в твърдата почва и накрая освободи ръцете на мъжа, които бяха вързани зад гърба му. Щом се освободи, Субодай я избута назад и се заизвива, докато не се измъкна. Без да каже и дума на Реня, той отиде до Тенака и приклекна.