— Реших да не те убивам — каза надирът.
— Много си умен за Копие — отвърна Тенака, без да отмества поглед от хълмовете.
— Така си е. Виждам, че жена ти е дренайка. Мека!
— Харесвам меки жени.
— Да, доста добри неща могат да се кажат за тях — съгласи се Субодай. — Ще ми продадеш ли меч?
— С какво ще ми платиш?
— Ще ти дам понито на някое Муле.
— Щедростта ти е сравнима само със самоувереността ти — отбеляза Тенака.
— Ти си Танцьора, дренайският мелез — каза Субодай и свали покрития с животинска козина елек, за да махне още мравки от набитото си мускулесто тяло.
Тенака не си направи труда да отговаря; гледаше как откъм хълмовете се надига прахоляк, докато мъжете скачаха по седлата.
— Повече от четирима са — каза Субодай. — Та относно този меч…?
— Те си тръгват — каза Тенака. — Ще се върнат с още воини. — Той се изправи на крака, отиде при коня си и се метна на седлото. — Сбогом, Субодай!
— Чакай! — извика надирът. — Ами мечът?
— Не си ми дал понито.
— Ще го получиш. Дай ми време.
— Нямам време. Какво друго можеш да ми предложиш?
Субодай бе хванат в капан. Ако останеше тук без оръжие, щеше да умре до час. Той обмисли дали да не атакува Тенака, но отхвърли идеята — самоувереността във виолетовите очи го смущаваше.
— Нямам нищо друго — отвърна накрая Субодай. — Но виждам, че ти имаш идея.
— Бъди ми брат по оръжие за десет дни и ме отведи при Вълците — предложи Тенака.
Субодай събра храчка и се изплю.
— Това звучи малко по-примамливо от смъртта тук. Десет дни, казваш?
— Десет.
— Днес брои ли се?
— Да.
— Тогава съм съгласен.
Субодай протегна ръка и Тенака я пое, за да го вдигне на седлото зад себе си.
— Радвам се, че баща ми не е жив, за да види този ден — измърмори надирът.
Те потеглиха на север и Субодай се замисли за баща си. Силен мъж и чудесен ездач — но какъв темперамент само.
В крайна сметка темпераментът му го уби. След едно конно състезание, което Субодай бе спечелил, баща му го обвини, че е отпуснал каишите на седлото на кобилата му. Спорът прерасна в юмручен бой и накрая се намесиха кинжалите.
Субодай още си спомняше изненадата, изписана на лицето на баща му, когато ножът на сина му се заби в гърдите му. Един мъж трябва да знае кога да сдържа нрава си.
Надирът се извъртя в седлото и погледна към Реня. Ето това беше добра жена! Може би не добра за Степите… но за много други неща.
В продължение на още девет дни той щеше да служи на Танцьора. След това щеше да го убие и да му вземе жената. Насочи очи към жребците. Чудесни зверове. Внезапно се ухили, когато отново изпита пълната радост на живота.
Щеше да вземе жената.
А конете щеше да запази.
Те щяха да стават за яздене повече от веднъж.
Лейк се потеше обилно, докато въртеше дебелата дървена дръжка, която опъваше кожената тетива на огромния лък обратно до куката. Млад мъж с кожена престилка му подаде хлабаво привързан наръч от петдесет стрели, които той постави в коша на устройството. На тридесет крачки разстояние, в другия край на стаята, двама помощници подпряха дебела дървена врата на стената.
Ананаис седеше в ъгъла, опрял гръб на хладната каменна стена на старата конюшня. До момента зареждането на машината бе отнело десет минути. Той повдигна маската и се почеса по бузата. Десет минути за петдесет стрели! Един стрелец можеше да пусне двойно повече за наполовина по-малко време. Но Лейк наистина се стараеше много и Ананаис не виждаше причина да го обезкуражава.
— Готови? — обърна се Лейк към помощниците в другия край на стаята.
И двамата кимнаха и побързаха да се скрият зад големи чували пшеница и зърно.
Лейк потърси с поглед одобрението на Ананаис, после дръпна връвта. Масивното бутало се стрелна напред и петдесет стрели се забиха в дъбовата врата. Някои я пробиха и отскочиха с искри от стената зад нея. Ананаис пристъпи напред, впечатлен от силата на удара. Вратата беше напълно пробита, особено в средата, където бяха попаднали повече от една трета от стрелите.
— Какво мислиш? — попита нервно Лейк.
— Трябва да се разпръсват повече — каза Ананаис. — Ако този снаряд бъдеше пуснат срещу отряд съчетани, повече от половината стрели щяха да ударят само двама от тях. Но трябва да се разпръсват настрани, не нагоре — можеш ли да го постигнеш?
— Мисля, че да. Но харесва ли ти?
— Имаш ли снаряди за прашка?
— Да.
— Напълни коша с тях.