— Но това ще я разбие — възрази Лейк. — Направена е да изстрелва стрели.
Ананаис положи длан на рамото му.
— Направена е да убива, Лейк. Пробвай така.
Един помощник донесе чувал снаряди, изсипа в коша няколкостотин от големите колкото камъче оловни топчета и зареди механизма за около четири минути.
После Ананаис отиде до машината и хвана връвта.
— Отдръпнете се — нареди той. — И забравете за чувалите. Излезте от стаята.
Помощниците побързаха да се измъкнат и гигантът дръпна връвта. Огромното бутало отново се стрелна напред и снарядите се забиха в дъбовата врата. Звукът беше оглушаващ и дървото се разцепи със стон, като на няколко места падна на земята. Ананаис погледна кожения кош на лъка — беше извит и разкъсан.
— По-добри са от стрели, момче — каза той, когато младият мъж дотича до машината, за да провери кожената тетива и коша.
— Ще го направя от месинг — каза Лейк — и ще разширя разпръсването. Ще са ни нужни две ръчки, по една от всяка страна. И ще им кажа да изпилят снарядите, за да имат два остри върха.
— За колко време ще направиш една? — попита Ананаис.
— Една? Аз вече имам три готови. Промените ще отнемат само ден и тогава ще имаме четири.
— Добра работа, момче!
— Повече ме притеснява как ще ги пренесем в долините.
— Не се безпокой за това — не ни трябват в първата защитна линия. Ще ги отнесем в планините; Галанд ще ти каже къде да ги разположиш.
— Но те ще ни помогнат да удържим линията — възрази Лейк, повишавайки глас.
Ананаис го хвана за ръката и го поведе извън конюшнята, насред свежия нощен въздух.
— Разбери следното, Лейк: нищо не може да ни помогне да удържим първата линия. Нямаме хора. Проходите и пътеките са твърде много. Ако чакаме твърде дълго, ще бъдем обкръжени. Оръжията са добри и ще ги използваме… но назад.
Гневът на младия мъж се стопи, за да бъде заменен от глухо и изтощено примирение. Беше се пришпорвал жестоко няколко дни без почивка — търсеше нещо, каквото и да е, което да обърне хода на битката. Ала той не беше глупак и знаеше, че такова нещо не съществува.
— Не можем да защитим града — каза той.
— Градовете могат да бъдат построени наново — отвърна Ананаис.
— Но мнозина ще откажат да се преместят. Не бих се учудил, ако повечето откажат.
— Значи ще умрат, Лейк.
Младежът свали кожената престилка и седна на една бъчва. Намачка престилката на малка топка и я пусна в краката си. На Ананаис му беше жал за него, защото Лейк бе насочил поглед надолу, към собствените си смачкани мечти.
— Мътните го взели, Лейк, иска ми се да можех да ти кажа нещо окуражително. Зная как се чувстваш… и аз се чувствам така. Обидно несправедливо е врагът да има всички преимущества. Спомням си как един мой стар учител казваше, че зад всеки тъмен облак слънцето чака да те свари жив.
Лейк се ухили.
— И аз имах подобен учител. Странен старец, който живееше в колиба близо до западния хълм. Казваше, че в живота има само три вида хора: победители, пораженци и борци. От победителите му се гадеше заради арогантността им, от пораженците му се гадеше заради мрънкането им, а от борците — заради глупостта им.
— А в коя група се слагаше той?
— Казваше, че е опитал и трите и никоя не му пасвала.
— Е, поне се е опитал. Това е най-доброто, на което сме способни, Лейк. И ще опитаме. Ще ги ударим и ще им причиним болка. Ще ги изтощим с партизанска война. Със стомана и меч, зъби и нокти, ако трябва. И с малко късмет, когато Тенака се върне, ще ги пометем с неговите надирски ездачи.
— Напоследък не сме се задръстили от късмет — отбеляза Лейк.
— Човек сам прави късмета си. Аз не се уповавам на боговете, момче. Никога не съм го правил. Ако изобщо съществуват, тях ги е грижа ужасно малко — ако изобщо ги е грижа — за делата на смъртните. Затова вярвам в себе си — и знаеш ли защо? Защото никога не съм губил! Мушкали са ме с копие и меч, тровили са ме. Влачил ме е див кон, бик се е опитвал да ме изкорми с рогата си и ме е хапала мечка. Но никога не съм губил. Накрая един съчетан ми изтръгна лицето, но ето че пак съм тук. А побеждаването е навик.
— Труден пример си за следване, Черна маско. Веднъж спечелих надбягване и бях трети в Игрите в съревнованието по борба. О… а като бях дете, веднъж ме ужили пчела и плаках няколко дни.
— Ще се справиш, Лейк! Само трябва да те науча как да лъжеш добре! А сега нека влезем и да поработим над оръжията, които си измислил.
В продължение на три дни, от зори до здрач, Райван и десетки помощници бродеха из града, за да подготвят хората за евакуацията в дълбините на планината. Задачата беше ужасно неблагодарна. Мнозина отказваха дори да обмислят преместване, а някои се надсмиваха на заплахата, описана от Райван. Защо му е на Ческа да напада града, питаха те? Нали затова е построен без стени — защото няма какво да се плячкосва. Избухнаха спорове и се стигаше до затръшнати врати. Райван изтърпя обидите и унижението и продължи да кръстосва улиците.