— Виждали ли сте някой брой от „Записките на клуба «Пикуик»“4? — каза той. (По това време книгата излизаше на части.) — Голяма работа са!
Мис Дженкинс обаче беше дъщеря на починал енорийски свещеник в Кранфорд и поради това, че притежаваше известен брой проповеди в ръкопис и доста богата богословска библиотека, считаше, че е начетена жена, и приемаше всеки разговор за книги като предизвикателство към самата себе си. Затова отговори и каза, че „тя ги била виждала и дори би могло да се каже, че ги е чела“.
— И какво мислите за тях? — възкликна капитан Браун. — Не са ли фамозни?
Предизвикана по този начин, мис Дженкинс не можеше да мълчи:
— Дължа да ви кажа, че съвсем не смятам, че могат да се сравнят с доктор Джонсън5. Все пак може би авторът е млад. Нека постоянства и кой знае, може нещо да излезе от него, ако вземе за образец великия Доктор.
Очевидно това изказване беше прекалено силно, за да може капитан Браун да го приеме спокойно. И преди още мис Дженкинс да довърши изречението си, видях как думите бяха на върха на езика му.
— Това е нещо съвършено различно, уважаема госпожице — каза той.
— Разбирам всичко това — каза тя. — И съм готова да проявя снизхождение, капитан Браун.
— Моля ви, позволете ми да ви прочета един епизод от тозмесечния брой — каза той умолително. — Получих го тази сутрин и смятам, че никой от вас още не го е прочел.
— Моля, щом желаете — каза тя и се приготви да слуша с примирен вид.
Той прочете как Сам Уелър обяснява думата „соаре“6 в курорта Бат. Някои от нас се смяха от сърце. Аз не посмях, тъй като гостувах в дома на мис Дженкинс. Тя седеше строга и търпелива. Когато четенето свърши, тя се обърна към мен с благо достойнство:
— Мила, донеси ми „Раселас“7 от стаята с книгите.
Когато донесох книгата, тя се обърна към капитан Браун:
— А сега позволете на мен да прочета един епизод и тогава компанията тук ще може да даде преценка за разликата между вашия любим мистър Боз8 и доктор Джонсън.
Тя прочете един от разговорите между Раселас и Имлак с висок тържествен глас и когато приключи, каза:
— Предполагам, че предпочитанието ми към доктор Джонсън като автор на романи е оправдано.
Капитанът сви устни, забарабани по масата, но не каза ни дума. Тя реши да му нанесе още един-два окончателни удара.
— Намирам, че да се печата на части е просташко и подронва достойнствата на литературата.
— А как беше напечатан „Скитникът“9, госпожице? — попита капитан Браун с тих глас, който, предполагам, мис Дженкинс не можа да чуе.
— Стилът на доктор Джонсън е образец за младите начинаещи писатели. Моят баща ми го препоръча, когато започнах да пиша писма — по него аз оформих собствения си стил. Препоръчвам го и на вашия любимец.
— Ще ми е много жал за него, ако замени своя стил с такъв вид помпозно писане — каза капитан Браун.
Мис Дженкинс схвана това като лично оскърбление, и то по начин, който капитанът не можеше дори да си представи — тя и приятелките й смятаха, че епистоларният стил е нейната сила. Бях я виждала да поправя на плочата за писане не едно копие на не едно писмо до своите приятелки, както тя казваше, за „да се възползвам от останалия половин час преди събирането на пощата, за да ви уверя…“ и тя ги уверяваше в едно или друго, при което, както казваше, д-р Джонсън й служеше за образец при тези съчинителства. Тя изпъна гръб с достойнство и отговори на последната забележка на капитан Браун с подчертано наблягане на всяка сричка:
— Аз предпочитам доктор Джонсън пред мистър Боз.
Говорят, но не мога да твърдя, че чули капитан Браун да казва sotto voce10: „По дяволите доктор Джонсън!“ Ако го е направил, той е изпитал разкаяние след това и го показваше, като стоеше близо до креслото на мис Дженкинс и се стараеше да я въвлече в разговор на по-приятни теми. Но тя беше неумолима. На следващия ден тя направи вече споменатата от мен забележка за трапчинките на мис Джеси.
(обратно)Невъзможно е да живееш дори месец в Кранфорд и да не узнаеш ежедневните навици на всеки един от жителите му. Дълго още преди да приключи гостуването ми, знаех много неща за триото Браун. По отношение на факта, че са бедни, нямаше нищо ново за откриване, тъй като те говореха за това ясно и откровено. Не забулваха в мистерия обстоятелството, че трябва да живеят икономично. Единствено безграничната доброта на капитана не беше разкрита докрай, нито пък различните начини, по които той я проявяваше, без сам да го съзнава. Всяка случка, свързана с него, се разправяше известно време след това като забавна историйка. Тъй като не четяхме много, а и прислужничките на всичките дами бяха добри, темите за разговор бяха доста оскъдни. Ето защо ние разисквахме случая как една неделя, когато било хлъзгаво, капитанът помогнал на някаква бедна старица да занесе обяда си вкъщи. Тъкмо излизал от черква, когато я срещнал да се връща от фурната и забелязал, че тя стъпва несигурно. С присъщата си сериозност и достойнство поел товара й и се отправил с нея по улиците към дома й, носейки внимателно овнешкото печено с картофи. Тази постъпка ни се стори много ексцентрична и предполагахме, че още в понеделник сутринта той ще намине край всяка от нас, за да даде обяснение и се извини, че е нарушил приетото в Кранфорд благоприличие. Но той не направи нищо подобно и ние решихме, че се е засрамил и затова не се появява. От съжаление и от хубаво чувство към него започнахме да си казваме, че „в края на краищата тази неделна случка говори за доброто му сърце“, и взехме решение, щом се появи отново, да разсеем неудобството му. Но представете си, той се втурна при нас без следа от чувство за срам, говореше басово и на висок глас както обикновено, отметнал глава назад, самоуверен, с накъдрена перука, и ние бяхме принудени да стигнем до заключението, че е забравил напълно неделната случка.