Между мис Джеси и мис Поул се беше създала известна близост във връзка с шотландската вълна и някаква нова плетка и така се случваше, че когато отивах да видя мис Поул, срещах Браунови много по-често, отколкото през цялото ми гостуване при мис Дженкинс, която не можа да превъзмогне, както тя казваше, непочтителните забележки на капитан Браун относно д-р Джонсън като автор на лека и приятна проза. Разбрах, че мис Браун се оплаква от някакво сериозно, продължително, неизлечимо страдание и болката, причинена от него, придаваше на лицето й неспокойното изражение, което по-рано аз приемах за израз на силно раздразнение. И действително понякога тя проявяваше такова раздразнение, когато нервното състояние, причинено от болестта й, ставаше непоносимо. В тези случаи мис Джеси показваше още по-голямо търпение, отколкото когато мис Браун започваше неизбежно да отправя упреци към себе си. Тя се самообвиняваше не само за припрения си и раздразнителен нрав, но и за това, че била причина баща й и сестра й да живеят оскъдно, за да й осигурят тези малки приятни неща, които всъщност се оказваха необходими при нейното състояние. Така охотно беше готова на жертви за тях, така й се искаше да облекчи грижите им, че вроденото благородство на характера се превръщаше в сприхав нрав. Мис Джеси и баща и посрещаха всичко това с нещо повече от спокойствие — с безпределна нежност. След като видях мис Джеси в собствения й дом, можех да й простя, че пее фалшиво и се облича като младо момиче. Започнах да разбирам, че тъмната перука на капитан Браун в стил Брут и сакото с подплънки (уви, поизтрито на доста места) бяха остатъци от военната му елегантност на млади години и че сега той се носеше така по навик. Беше човек с безкрайна находчивост, придобита от опита му в казармата. Както сам признаваше, никой, освен той самият не можел да лъсне черните му ботуши така, че да му харесат, а всъщност беше готов да спести труда на малкото слугинче по някакъв начин, тъй като добре съзнаваше, че поради болестта на дъщеря му къщната работа не беше лека.
Той направи опит да се сдобри с мис Дженкинс след паметния спор, за който разказах, като й подари дървена лопата за огъня (негово собствено производство), след като разбрал колко много я дразни стърженето на желязната. Тя прие подаръка хладно и му благодари съвсем сдържано. Когато той си отиде, тя ме помоли да прибера лопатата в килера, може би защото чувствуваше, че всякакъв подарък от човек, който предпочита мистър Боз пред д-р Джонсън, не може да не я дразни повече от стърженето на желязната лопата.
Такова беше положението, когато си заминах от Кранфорд за Драмбъл. Пишех си с няколко души, които ме държаха au fait11 за събитията в любимото градче. Например с мис Поул, която се беше увлякла толкова много в плетенето на една кука, както преди в плетенето на две, че в писмата си ме обременяваше с неща от рода на „но не забравяй бялата камгарна прежда от магазина на Флинт“, както се пееше в старата песен, защото в края на всяко изречение, с което съобщаваше известна новина, следваха нови указания как да изпълня някаква заръка във връзка с плетенето на една кука. Мис Матилда Дженкинс (която нямаше нищо против да я наричат мис Мати, когато мис Дженкинс не беше наблизо) пишеше мили, приятни, несвързани писма, като от време на време си позволяваше да изрази и собствено мнение, но изведнъж се изплашваше и или ме молеше да не споменавам това, което казала, защото Дебора била на различно мнение, а тя винаги знаела повече, или пък добавяше в послепис, че след като написала горното, тя разговаряла по въпроса с Дебора и била напълно убедена, че… и така нататък, и така нататък (тук тя обикновено се отричаше от мнението, изказано в писмото преди това). Следваше мис Дженкинс — Дебора — както тя обичаше мис Мати да я нарича, защото баща й казал веднъж, че така трябва да се произнася това староеврейско име. Тайно си мисля, че характерът на староеврейската пророчица12 й е послужил за образец и действително в някои отношения тя наподобяваше строгата пророчица, като, разбира се, се съобразяваше със съвременните обичаи и промяна в облеклото. Мис Дженкинс носеше копринено шалче около врата и боне подобно на жокейска шапчица и имаше вид на жена със силен дух, макар че презирала съвременното схващане, че жените и мъжете са равни. Равни! Как не! Тя знаеше, че жените ги превъзхождат. Но да се върнем на писмата й. Всичко в тях беше тържествено и величествено като самата нея. Когато преглеждах писмата (милата мис Дженкинс, аз много я уважавах), попаднах на следния откъс, който ще предам главно защото се отнася до нашия приятел капитан Браун.