— Никога не съм мислила, че в Англия има толкова много прах — поклати глава. — И всички прашинки паднаха точно върху мен. — Глътна няколко лъжици супа и измърмори одобрително.
— Сухо е — съгласи се Тейър. — Даже и някои от мъжете, които не са така пристрастени към чистотата, изпитваха нужда от баня този път.
— Да — кимна Роджър. — Потокът е като кална яма.
— Някои от нас — изрече провлечено Тейър и пое мяха с вино, който минаваше от ръка на ръка, — не са толкова нежни, за да затоплят водата, за къпане. — Скри усмивката си в глътката вино.
— Има и такива, които биха ти казали, че е малко налудничаво да скачаш в ледената вода, при положение че можеш първо да я стоплиш. — Гита посрещна погледа на мъжа си със сладка усмивка, отпи малко вино от мяха, който й подаде, след това го предаде по-нататък. — Аз, разбира се, никога не бих подценила съпруга си, за да го подозра в такова нещо.
— Естествено, че не — засмя се той и прокара ръка по все още мократа си коса.
— Така си и помислих, като чух воя, който следваше всяко шумно цопване във водата — усмихна се тя, и мъжете се разсмяха.
— Утре в края на деня ще бъдем в Ривърфол — обеща Тейър, когато смехът утихна.
— Някой от хората, които яздеха напред, разгледал ли е имението? — попита Гита.
— Един — да. Казва, че изглеждало добре и било здраво. Удобно е за отбрана.
— Това е добре, но — усмихна се бегло Гита — не това исках да знам. Той сигурно не им е казал за нашето пристигане?
— Не. Вчера изпратих друг човек, за да свърши това. Ще остане там, за да се увери, че всичко е подготвено за посрещането ни.
— Съжалявам, че не отделих време да разпитам повече татко за имението.
— Не може да е по-лошо от Сейтън.
— Моля се на Бога да не е.
Докато спокойният разговор се лееше около него, мислите на Тейър се носеха другаде. От първата вечер на това уморително пътешествие досега само спеше до Гита в леглото. Всяка вечер още преди да легне до нея, умората го поваляше в дълбок сън. Очевидно сега банята я беше ободрила. Предполагаше, че и съобщението за наближаващия край на пътуването също я бе посъживило. Мислите му упорито се насочиха към желанието да я заведе в леглото, преди умората да я обори отново.
Точно когато улови ръката й с намерението да я заведе в палатката колкото може по-скоро, от близката гора долетя тревожен вик. Скочи на крака и повлече Гита към убежището. В същия момент един от постовите, които беше поставил в гората, се довлече до лагера. Окървавен и слаб, мъжът едва успя да предупреди, че започва атака.
Гита се препъна и преплете крака, но успя да запази равновесие. Разбираше какво става, но въпреки това се колебаеше да се крие в палатката. Искаше да помогне по някакъв начин, да участва активно в отблъскването на противника, но не можеше да измисли какво да прави. Тейър я погледна. Въпреки че издаваше заповеди на своите хора, намери време да изкомандва и нея. Рязко посочи с показалеца си палатката, с което й показа какво иска. Гита реши да се подчини и побягна към укритието.
В момента, в който стигна отвора й, палатката беше обсадена от пажове и възрастни мъже в пълно въоръжение. Този път Тейър нямаше да поеме никакви рискове. Нямаше да позволи някой от нападателите да пропълзи до палатката незабелязано. Тя влетя вътре и един въоръжен мъж бързо спусна чергилото, което закриваше входа й.
— Какво става? — извика Една и се вкопчи в нея. Братовчедка й Маргарет също престъпи напред, хвана се за нея и прошепна:
— Пак атака ли?
Въпреки че двете жени бяха обхванати от панически страх, Гита почувства облекчение от тяхната близост.
— Да. Нова атака. Но бяхме предупредени.
— Значи мъжете не са сварени неподготвени? — попита Маргарет.
— Не съвсем. Видях ги да се стягат за битката в момента, когато въоръжени мъже изскочиха от тъмнината.
— Разбойници ли? Да не сме попаднали в обкръжение на разбойници?
— Не бих казала, Една, Бяха твърде много и добре въоръжени.