— Дали са пак Робърт и вуйчо му? — Маргарет пусна ръката на Гита, но остана близо до нея.
— Може би. Не зная. В края на краищата намираме се в разбунтувана област.
Замълчаха и насочиха цялото си внимание към шума от ожесточената битка навън. Гита разбра, че се страхува за Тейър. Странно беше, че първия път, когато се би, за да спаси живота им, не изпита такъв страх. Разтревожи се при мисълта, че това може да е някакво предчувствие, но побърза да отхвърли тази мисъл. Липсата на безпокойство първия път вероятно се дължеше на това, че още не знаеше какви опасности крие една битка. А и любовта към съпруга й не беше още толкова силна. Повтаряше си тези аргументи отново и отново, като се мъчеше да им повярва. Стиснала болезнено ръце, тя се молеше битката по-скоро да свърши.
Тейър се биеше и ругаеше с еднакво ожесточение. Липсваше обичайното му хладнокръвно отношение към насилието. Знаеше, че е така поради близостта на Гита. Измъчваше го мисълта, че тя ще страда, ако не успее да отблъсне нападателите.
Когато битката вече замираше и враговете отстъпваха, той се оказа в най-голяма опасност. Изтегли сабята си от тялото на посечен нападател, извърна се леко и се озова лице в лице с двама едри противници. Видът им беше свеж, очевидно не бяха участвали в битката. Знаеше, че е разгорещен, потен и уморен.
— Огледайте се наоколо, кучета. Бандата ви започна да подвива опашка. Най-добре е да се присъедините към тях.
Тейър извади със замах кинжала си, за да добави смъртоносната му, макар и ограничена по обхват мощ към силата на сабята си.
— Тогава ще се наложи да те пратим в Ада малко по-бързо, отколкото бяхме запланували! — изкрещя единият нападател и се хвърли към Тейър.
Той го отблъсна с лекота, но му беше доста по-трудно да избегне удара на втория мъж. Уменията на враговете му бяха на средно равнище, но обединени в атаката си, бяха сила, която изискваше Тейър да съсредоточи в борбата цялото си внимание. Роджър, който обикновено се биеше зад гърба му, хитро беше отвлечен настрани. Чист късмет щеше да бъде, ако излезе невредим от атаката.
Главната му грижа беше да не допусне някой от мъжете да го заобиколи в гръб. Трябваше да държи и двамата пред очите си. Това изискваше много по-уморително концентриране, отколкото беше необходимо на двамата. Мрачните им усмивки показваха, че разбират чудесно в колко неизгодно положение е.
Известно време ги държа настрани без много усилия. Те сякаш проверяваха доколко славата на силата и умението му е вярна. Изучаваха и тактиката му в боя. Тейър знаеше, че ако имат малко мозък в главите си, скоро ще разберат по какъв начин да го атакуват. Трябваше да нанесе поразяващия удар, преди да са стигнали до такова прозрение.
Откри му се възможност да изравни шансовете. Отби удара на единия и внезапно се извърна към другия, за да го завари неподготвен да се защити. Тейър замахна светкавично и сабята му се заби дълбоко в тялото на човека. Които я изтегли и жертвата му рухна на земята, вторият нападател нанесе нов удар. Въпреки че реагира достатъчно бързо, така че ударът да не бъде смъртоносен, Тейър почувства как оръжието на врага му проряза дълбока рана в дясната му ръка. Залитна леко назад и се опита да се подготви за следващата атака. Но силата изтичаше от ръката му заедно с кръвта. Трябваше да се пребори с чувството за неизбежност. В съзнанието му се зароди мисълта за поражение.
Лицето на врага му се разтегна в зловеща усмивка. Тейър знаеше, че е забелязал слабостта му. Стисна зъби от болка и вдигна сабята си, за да отбие удара на нападателя. Ударът беше силен. Прониза го болка, която граничеше с агония. Политна назад и започна да отстъпва тромаво, като се бореше с нахлуващия в съзнанието му мрак. Направи последен, макар и безсмислен опит да вдигне кинжала си, за да отблъсне следващия удар на нападателя.
Но вместо да се забие в плътта му, в последния миг сабята на нападателя беше спряна от друго оръжие. Когато Роджър се появи в полезрението му, отблъсквайки ожесточено нападателя, Тейър си позволи да се отдаде на слабостта. Изруга тихо, приклекна на колене и загледа как Роджър привършва с нападателя. Чак след като предсмъртният вик на мъжа замря, Тейър си даде сметка, че шумовете, които чува, са на вече затихващата битка. Нападателите бяха отблъснати и бягаха, за да спасят живота си.
Приведен над него, Роджър се усмихваше, но очите му издаваха безпокойство:
— Зле ли си?
— Не. Но раната много кърви и ме омаломощава. Победихме ли?
— Така изглежда. Не мога обаче да ти кажа каква цена платихме за победата.
— Моля се на Бога да не е много висока.
— Не е много висока, но все пак е висока — каза Мерлиън, който се приближи до тях. — Двама мъртви, един, който сигурно ще умре от раните си, и четирима, които ще се нуждаят от много грижи, преди да могат отново да хванат сабята. — Погледна раната на Тейър: — А може би пет такива?