Тя се засмя и сънливо поклати глава. Разбра, че не казва истината, но и не настоя. Даже и да го боли, едва ли болката беше много силна. Не почувства слабост в прегръдката, нито болка в гласа му. Това, че се отдаде на желанието си, очевидно не беше му причинило голяма болка.
Това върна мисълта й към току-що изживяното. Беше уловила здраво юздите на любенето, действа разгулно и диво. Споменът накара бузите й да порозовеят. Намръщи се.
— Това, което направихме, Тейър, църквата отрича ли го?
Той не можа да се сдържи да не се разсмее:
— Съмнявам се, сладурче. Не мисля, че заслужава голямо наказание.
— Да, навярно си прав. Но и да не си, съмнявам се дали ще изповядам греха си. Думите няма да излязат от устата ми — измърмори, после се усмихна на буйния смях на Тейър.
— Бедният пастор положително ще се смути много, ако ги чуе. — Протегна се и изгаси свещта. — Време е за почивка, жено. Утре ни чака дълъг ден, нищо че пътешествието ще свърши.
— Сигурен ли си, че трябва да пътуваш? Може би е по-добре да починеш един ден.
— Ще почивам, когато стигнем в Ривърфол.
Тя отвори уста, за да възрази, но се отказа, тъй като беше доловила твърдата нотка в гласа му.
— Поне ще се пазиш ли по време на пътуването?
— Какво? Да се возя в каретата като нежна дама? Добре де, може и да направя това, ако трябва да избираме дали да спрем или да продължим за Ривърфол. Хайде, не се цупи. Познавам това обрулено тяло много добре, знам доколко мога да го напрягам. Не съм толкова глупав, че да си причиня непоправими вреди. Особено сега, когато притежавам титлата и земята, за които толкова съм се борил. Ръката, с която държа сабята, ми е потребна. Няма защо да се безпокоиш, че ще рискувам да я загубя завинаги. Сега — целуна я по челото, — почини си.
Едва сдържайки една широка прозявка, тя измърмори:
— Не ми е трудно да изпълня тази заповед. — Потърка бузата си в гърдите му. — И ще пристигнем в Ривърфол преди мръкване?
— Да.
Молеше се да намерят Ривърфол в по-добро състояние, отколкото имението Сейтън.
ГЛАВА СЕДМА
— О, виждам, че си жива и здрава, Джанет! — Гита с усмивка поздрави набитата жена, която излизаше от банята.
— Раничко е да се каже, милейди. Все още мога лошо да настина.
Гита направи нетърпелива гримаса, въпреки че се смееше. Ривърфол се оказа приятна изненада. Макар че беше голо, имението се нуждаеше от съвсем малко работа, за да стане обитаемо. Всъщност тя нямаше нищо против тази простота. Щеше да е забавно да внесе свои собствени идеи.
Хората и работниците около Ривърфол обаче определено се нуждаеха от хубаво изкъпване. Пренебрегна всички оплаквания, подигра се на страховете им да не хванат някоя фатална болест при къпането и се погрижи хората й да се придържат към същите правила за хигиена, както и самата тя.
Повечето от оплакванията и страховете бяха понамаляли с времето, още повече че никой не умря от загубата на дебелия слой мръсотия по тялото си. Даже някои, като Джанет, се чувстваха дотолкова ободрени, че се шегуваха и закачаха. Гита се надяваше, че няма да срещне такава голяма съпротива след два дни, когато смяташе да наложи правилото за ежеседмично почистване на тялото и дома.
— Добре, след два дни ще пробваме отново — подразни тя Джанет, докато набързо проверяваше прането. — Виждам, че младият Бек е скачал с кални крака в чаршафите си.
Джанет продължаваше усърдно да трие замърсеното бельо, но се съгласи през смях:
— Аха, бързо и живо момче е.
— Може да си е такъв, но все пак ще говоря с него за това. Трябва да се научи да не създава допълнителна работа на другите поради невнимание. И ако приказките не помогнат, ще му се наложи да пере сам бельото си, за да се поучи.
Усмихна се леко, когато Джанет се разсмя с пълно гърло, после продължи обиколката си.
За краткото време, което бе прекарала в Ривърфол, тя бе открила малко неща, които се нуждаеха от сериозен ремонт. Макар че хората бяха позанемарили личната си хигиена, те добре се бяха грижили за всичко наоколо. Всички работеха усърдно и компетентно. Чудеше се дали и това няма дял в усещането й за принадлежност към Ривърфол. Ако трябваше да избира къде да се установят, би предпочела Ривърфол, но не знаеше как да съобщи това на Тейър. Все пак неговото семейно имение бе Сейтън Менър.
Съгледа Бек и се приближи към него. Стоеше до баща си и наблюдаваше как мъжете демонстрират уменията си в бойните изкуства. Присъствието на момчето до Тейър я накара да се спре за малко. Бек беше негов син — не неин. После разтърси глава и продължи. Ако искаха да бъдат семейство, трябваше да се отнася към Бек като към тяхно дете. Само се молеше Тейър да разбере и да се съгласи. Нещата можеха да станат много по-сложни, ако не я подкрепеше.