Почука леко на вратата на Маргарет и влезе.
Искрящият приветствен поглед по лицето на Маргарет помръкна леко, като видя кой влиза. На Гита й трябваше само миг, за да се досети за причината. Засмя се широко и седна на леглото на приятелката си.
— Роджър е зает да крои планове как да надхитрят Пикни, но без съмнение скоро ще те посети.
Въпреки че се изчерви леко при споменаването на Роджър, Маргарет се понамръщи.
— За какви кроежи ми говориш?
Съвсем накратко Гита й разказа всичко, което току-що бе научила, и добави:
— Направо не е за вярване.
— Пикни страда от заслепяваща алчност. Не толкова рядка болест, за съжаление. Тейър е прав. Чудя се на какво разчита този човек, като смята да се отърве безнаказано? Трябва да е малко луд!
Маргарет се закашля.
Гита й помогна да пийне още малко медовина, за да облекчи болното си гърло, и въздъхна:
— В този момент бих предпочела да е мъртъв, да ми прости Господ!
— Ще ти прости, сигурна съм. — Маргарет се отпусна на възглавниците, а Гита постави чашата на масичката и седна отново до нея. — Човекът, иска да убие мъжа ти, а несъмнено и тебе след време. Радвам се, че Тейър е толкова опитен и добър боец.
— И аз се радвам, че е такъв, но ако продължават да изпращат насреща му разни групички от по двама-трима или повече убийци, и най-голямото умение може да се окаже недостатъчно. Страхът за Тейър просто ме разяжда.
— Обичаш го.
— Да, обичам го.
— Значи, никакво объркване вече. Всъщност мисля, че знам кога стана ясно това. Когато беше ранен.
— Изглеждаш толкова самодоволна, че би трябвало да кажа „не“ само за да ти разваля удоволствието. — И двете се засмяха. — Да, и аз тогава го разбрах. Осъзнаването на някои факти може да бъде доста неприятно занимание — изрече тя провлечено и Маргарет се изкиска.
— Държах се така, сякаш бяха наранили част от мене. — Смръщи се, като си припомни случая, после поклати самокритично глава. — Без малко да го удавя в поток от глупави женски сълзи.
— И как реагира той, като му разкри чувствата си? — Маргарет срещна смутения поглед на Гита и въздъхна тъжно: — Нищо не си му казала, нали така?
— Искам да запазя чувствата за себе си известно време — промълви Гита. После, като улови недоверчивия поглед на Маргарет, стана и започна да се разхожда из стаята. — Понеже съм сигурна, че няма да реагира както подобава и това ще ме нарани жестоко, засега искам да си спестя тази болка. Едва ли можеш да ме обвиняваш за това.
— Да, но внимавай. Не позволявай този страх да пусне прекалено дълбоки корени в теб. Може да ти попречи да говориш, когато стане необходимо.
— Знам това и няма да бъда чак толкова предпазлива, че да заприличам на глупачка. Да не забравяме и Елизабет.
— Какво общо има лейди Елизабет с твоето нежелание да споделиш чувствата със съпруга си?
Гита се спря пред леглото и погледна към Маргарет:
— Има много общо. Мислех да му кажа, преди да тръгна за двора, преди да се срещне отново с тази жена.
— Да, моментът ми се струва много подходящ — би му дала сила, за да я избягва, ако изобщо му е необходима.
— Признанието на чувствата ми би могло да го накара да стои до мен, независимо какви примамки ще използва тя. Но коя ще е истинската причина? Защото не изпитва към нея същите чувства, както преди? Поради вина или дълг? — Тя закима усилено, когато Маргарет направи отрицателен жест. — А ако той все пак се върне при нея, какво?
— Ще стоя там, сърцето ми ще се облива в кръв и той ще го знае? Даже може да го сподели с лейди Елизабет.
— О, гордост!
— Да, гордост. Не е най-благородното от чувствата, но всеки си има по-малко или повече от нея. Моята ми подсказва, че трябва да поизчакам. Ако не му кажа, мога да си спестя болката — болката от това, че знае колко много може да ме унизи, ако се върне към старата си любов. Мълчанието поне ми дава шанс да се държа с известно достойнство в поражението си. Мога да се преструвам, че не ме е грижа и той никога няма да е сигурен дали е вярно, или не.
— Гита, не мога да си представя, че той ще се върне при лейди Елизабет, при жената, която се е отнесла така непочтено с него. Не и сега, когато има теб. Не прилича на такъв глупак.