„За известно време.“ Робърт чу в главата си думите толкова ясно, като че ли вуйчо му ги бе произнесъл на глас. Опита се да се успокои. Никой няма да спечели от убийството на Гита. И все пак не можеше да се отърси от чувството, че Пикни не й отрежда много дълъг живот.
В плановете на Пикни зееха прекалено много пропуски и Робърт не виждаше как могат да се запушат. Дали си въобразяваше, че хората на Тейър ще подвият опашки и ще побягнат, когато той бъде убит? Наистина ли смяташе, че семейството на Гита ще остане безучастно? Щяха да бъдат заобиколени от врагове, и то могъщи врагове. Изглежда, вуйчо му не гледаше много напред в бъдещето.
Обзет от чувството на пълна безпомощност, Робърт доля чашата си и я изпи на един дъх. Алкохолът нямаше да реши нищо, но щеше да освободи съзнанието му от съмненията, вината и угризенията. За малко щеше да намери покой и нямаше да си спомня що за нищожество е.
Гита седеше в леглото, прегънала колене до гърдите си, и наблюдаваше как Тейър се приготвя за лягане. На сутринта щяха да тръгнат за кралския двор. Твърдо си каза, че това не означава, че ще загуби Тейър или че бракът й ще пострада, но страхът не си отиваше. Опитвайки се да го прогони, насочи мислите си към проблема, който Робърт и вуйчо му представляваха.
— Измислихте ли нещо срещу Робърт и Пикни? — попита тя Тейър.
— Нищо определено. Говорихме за доста неща, но има твърде много възможности. Трябва да избираме внимателно.
— Разбира се. Ще говориш ли с краля за това?
Той й се усмихна невесело:
— Това е другото нещо, което обсъждахме, но не можахме да решим.
— Защо да не му кажете? Пикни върши престъпления. Защо кралят да не бъде известен? Ако не друго, поне може да получите одобрението му за действията, които смятате да предприемете.
— Имаш право. Това ще ми спести необходимостта да обяснявам по-късно. Но все пак е семеен въпрос, вражда между кръвни роднини. Нямам особено желание да я изложа пред очите на чужди хора и ми се струва, че трябва да си остане между нас. Можеш ли да ме разбереш?
— О, да. Но понеже те не са мои роднини, мога да видя и недостатъците, и предимствата по-добре от теб.
— Същото казват Роджър и Мерлиън. — Той въздъхна и отиде да загаси светлините, като остави само тази до леглото им. — Те настояват да се каже всичко на краля.
Изморено се отпусна на леглото и придърпа нежно Гита в прегръдката си.
— Не вярвам да те тормози какво може да се случи на Пикни. Тревожиш се за Робърт, нали?
— Да. Трудно ми е да повярвам, че той изцяло стои зад това. Винаги е бил слаб и лесен за манипулиране, но никога жесток. Убийството не е в кръвта му. Та той се ужасяваше даже от тренировъчните битки! Нервите му не издържаха.
— Но той сам не размахва меча. С Пикни пращат други да им вършат мръсната работа.
— Прав си, така е.
Движеше бавно дланта си нагоре-надолу по ръката й в чувствена ласка.
— Може би смесвам момчето от спомените си с мъжа, в който се е превърнал Робърт. Мъж, пречупен и съсипан от влиянието на Чарлз Пикни.
— Бедният Робърт.
— Бедният? — засмя се той. — Аз съм този, към когото са насочени всички остриета.
— Зная. — Тя го прегърна и целуна по брадичката. — Но не мога да спра да го съжалявам.
— Ти го съжаляваш?
— Да. Не го познавам добре, но въпреки това имам усещането, че е хванат в нещо, което нито харесва, нито може да спре. Никога не съм почувствала нещо истински злокобно у него. Колкото и да се опитвам, не мога да си представя Робърт зад всичко това.
— И аз имам такова усещане, но част от мен ме предупреждава, че се оставям кръвните връзки да заслепят очите ми за истината. Изпълват ме съмнения, а това не е добро състояние преди сражение.
— Не желаеш кръвта на Робърт по ръцете си, нали?
Той отрони тежка въздишка:
— Не, не желая.
— Няма ли начин да се избегне това? Ако е жив, когато Пикни няма да го има, трябва ли да го убиваш?
— Може би не. И все пак, ще оставя ли наточено острие зад гърба си? Знам, че Робърт никога няма да излезе лице в лице срещу мен. Но и не мога да съм сигурен, че няма да събере достатъчно кураж и да ме издебне в гръб. Не искам да живея с това подозрение.
Той не доизрече, че тази кама може да се насочи и към нея, макар да се досещаше, че тя го подозира.
— Няма ли да е чудесно, ако Робърт събере достатъчно сили да се откъсне от вуйчо си и да премине на твоя страна?
— Да. Ако го направи, ще приема, че може да му се вярва.
Тейър замълча, но тя продължи да се притиска към него, опитвайки се безмълвно да му предаде съчувствието си. Надяваше се да се намери такова разрешение на проблема, че да могат да живеят спокойни и щастливи в относителна безопасност. Тейър имаше толкова малко роднини! Не беше справедливо да му се налага да намалява и без това скромното им число със собствените си ръце.