ГЛАВА ДЕВЕТА
Гита въздъхна и критично огледа прическата си за поселен път. Вече цяла седмица бяха в двора. Една отчайващо непоносима седмица според нея. Дворът не представляваше нищо друго освен едно доста пренаселено гнездо от неморални усойници. Единственото развлечение на придворните дами и господа бе сякаш непрекъснато да си отнемат един на друг съпрузите, любовниците и приятелите. Само едно нещо можеше да ги отклони от този спорт — шансът да провалят нечия кариера и така да издигнат собственото си положение. Откри, че й е невъзможно да се оправи във всевъзможните заплетени взаимоотношения и интриги. Чудеше се как тези хора не падаха в клопките на собствените си замисли.
„Освен това — помисли тя и се намръщи на образа си в огледалото — да не забравяме и лейди Елизабет.“ Пръстите й се изкривиха зловещо, докато в продължение на няколко сладостни минути си представи как издира очите на въпросната лейди. Първата реакция на Тейър към жената бе подчертана студенина, но задоволството й от това бързо бе изтляло. Опасяваше се, че сега той отново копнее за старата си любов. Вежливостта не позволяваше да се отблъсква твърдо една високопоставена дама, но дали това бе всичко? Въпреки волята си, тя се страхуваше от хитростта и красотата на тази жена. Страхуваше се, че лейди Елизабет отново залага чаровния си капан пред сърцето на Тейър, сърце, което може би не бе преставало да я обича.
— Изглеждаш красива, съпруго моя. — Тейър се премести и застана зад нея. — Не се мръщи така.
— Сигурен ли си, че изглеждам представително?
— Ти си много повече от представителна. Готова ли си?
— Да. — Тя се нацупи на жената в огледалото, после се обърна с лице към него.
Той леко я целуна и улови ръката й в своята.
— Не трябва да се напрягаш толкова.
— Не съм привикнала на такива високопоставени компании — измърмори тя, докато вървяха към голямата зала. — Никога не ми се е налагало да демонстрирам добри маниери толкова дълго време. — Усмихна се, когато Тейър се изсмя силно.
— Няма да е задълго. Скоро плановете за мен ще се изяснят. После ще те изпратя в Ривърфол, ако желаеш. Ще направя, каквото кралят поиска от мен, и ще се върна при теб — усмихна й се той. — Животът в двора поставя на изпитание и моя темперамент. Само интриги, измама и пълно безделие.
— Ммм — намръщи се тя. — Мислех, че искаш да стоя тука с теб? — Подозрението пропълзя в мислите й, но се насили да го изхвърли оттам. — Каза, че тук е по-безопасно.
— Да, така е. Все пак не искам да те гледам така отегчена и нещастна. Знам, че тук малко неща могат да те заинтересуват.
— Вярно. От време на време, всъщност доста често, се хващам, че се взирам с невиждащ поглед и мисля за нещата, които могат да се направят в Ривърфол.
Тейър се засмя леко и кимна:
— И аз често си мисля за това. Намирам, че доста ми допада да бъда земевладелец, което, между другото, изисква много повече, отколкото някога съм предполагал. Пък и уелсците в Ривърфол ми създават достатъчно грижи, за да има опасност да загубя бойните си умения.
— Колко мило от тяхна страна! — каза тя, едва сдържайки смеха си.
В този момент той я въведе в салона и само това го възпря да не целуне немирно извитите й устни. После страховете му отново го връхлетяха, когато видя как я гледат мъжете. Много от тях несъмнено я желаеха. Всички те бяха къде по-привлекателни и сладкодумни от него. Обзе го силен импулс да я скрие някъде далеч от всички изкушения, които лежаха пред нея.
Гита се огледа наоколо и въздъхна. Отново тези погледи. Не можеше да ги спре, каквото и да направеше. Караха я да се чувства не само неудобно, но и я разгневяваха. Не се вълнуваше от ласкателствата и предизвикателните маниери на младите придворни, но те не преставаха с опитите си да спечелят благоволението й. Започваше да си мисли, че ги предизвиква именно резервираното й поведение, но за съжаление нямаше никаква представа какво да направи.
Мислите й бързо се пренасочиха, като видя лейди Елизабет да си проправя път към тях. С приближаването на жената усети нарастващото напрежение у Тейър. Това, което я безпокоеше, бе причината за тази напрегнатост.