Бързо си напомни, че той прекарваше всяка нощ в леглото им. Отнасяше се с нея нежно, топло и закрилнически, даже когато не правеха любов. Сигурно мъж, чието сърце е другаде, не би се държал така. Щеше ли да бъде така внимателен към съпругата си, ако й изневеряваше? Искаше й се да вярва в това, но несигурността й отнемаше увереността. Тези недотам приятни размисли й помогнаха да остане хладнокръвна, когато другата гальовно измърка, че е дошла да придружи Тейър при краля.
„Като че ли той не може да се справи сам“ — мислеше си тя раздразнено, докато търсеше някое тихо местенце, където да изчака завръщането на Тейър. Изненада се, че лейди Елизабет се върна при нея. Гита знаеше, че се задава конфронтацията, която се надяваше да избегне. Въздъхна с примирение и още веднъж си пожела Тейър да се върне скоро.
— Чувствате се съвсем сигурна, нали, лейди Гита?
— А не трябва ли, милейди?
— Някога той ме обичаше.
— Някога.
Самоувереното подсмихване на жената я накара да изпита болезнено желание да я зашлеви.
— И пак ще ме обича. Не сте ли забелязали как омеква, когато е с мен? Даже и сега мога лесно да ти го отнема.
Гита се страхуваше най-много от това, но се насили да се държи спокойно и невъзмутимо.
— И с каква цел? Знам, че си търсите съпруг, а Тейър е вече женен.
— Вярно е, че търся съпруг, но през това време трябва да живея. Тейър вече не е беден рицар. Сигурна съм, че ще бъде много щедър любовник. Да, дори много щедър.
— Не вярвам да имате възможността да се уверите в това.
Надяваше се, че звучи толкова убедително, колкото искаше да бъде.
— Дали? Той е силен, здрав мъж. Жизнен и изпълнен със страсти. Добре помня колко страстен може да бъде. И колко ненаситен. Една жена не може да удовлетвори нуждите на такъв мъж.
— Напоследък една жена му беше достатъчна.
— Така ли? Може би просто не е имал избор? Ще видим.
— Тейър е мъж, който държи на клетвите си. — Гита копнееше да е уверена в това, което казва.
— Брачните клетви ли? — засмя се лейди Елизабет. — Глупаво момиче! Никой мъж не ги спазва. Много си наивна. Ще ти покажа, мое невинно дете, колко лесно може да забрави мъжът обещанията, произнесени пред църковния олтар.
Гита гледаше как се отдалечава. Всяко нейно движение издаваше зле прикривана покана. Отиде право при групичката, където Тейър разговаряше с краля, и започна да флиртува с един млад придворен на име Денис. Но Гита виждаше добре накъде са насочени омайващите зелени очи на Елизабет — към Тейър. Самата тя внимателно наблюдаваше Тейър, макар че й се искаше да има силата да се отстрани и напълно да загърби нечестната игра на Елизабет.
Мразеше се заради съмненията, които я изпълваха, но не можеше да ги преодолее. Не можеше да изхвърли от паметта си признанието на Тейър, че е обичал Елизабет. Не можеше да се отърси и от болката, че той никога не каза дали е престанал да я обича. Лейди Елизабет бе много решителна. Гита се страхуваше, че той може да се поддаде отново на изкушенията, които тази жена поднасяше. Знаеше, че в сърдечните работи и най-мъдрият мъж може да се държи като последния глупак. А един от страховете й бе, че тя самата може да се направи на глупачка.
Когато Тейър изведе лейди Елизабет от салона, нещо в Гита се смръзна. Той не я погледна нито за миг. Погледът му бе съсредоточен върху дамата му, а нейната красива главица бе извърната в очакване. Елизабет се облегна на него и той я обгърна с ръка. Изглеждаха като любовници, търсещи уединение. Гита не искаше да повярва, че Тейър може така да се отнесе с нея пред очите на толкова много хора. Сигурна бе, че всеки поглед в залата е обърнат към нея.
— Милейди, позволете ми да ви съпроводя до градината — промълви нисък мъжки глас до нея.
Безучастно, Гита остави младият мъж да я хвана под ръка.
— Градината? — Тя разпозна младежа — беше Денис. — До градината, казвате?
— Да. — Той я поведе решително навън. — Изглеждате много разстроена. Не е разумно да показвате слабостта си пред всички тия злорадници, които само дебнат на кого да се посмеят. Мъчно ми е да го кажа, но тези неща се случват. Човек трябва да се научи да ги приема с достойнство.
Достойнството бе последното нещо, за което мислеше. Съзнанието й бе блокирано от видения за Тейър и Елизабет, преплетени в страстна прегръдка. Помъчи се, но не успя да прогони мъчителните картини, които едновременно разкъсваха сърцето й и я изпълваха с желание за насилие. Изплаши се от посоката, в която поеха мислите й. Редом с образа на Тейър, престъпващ брачните си клетви, виждаше и себе си, връхлитаща върху двамата любовници като ангел на отмъщението. Нуждата да руши, да осакатява и да убива, така чужда на природата й, избуяваше в нея и я ужасяваше със самото си присъствие.