— Ще дойда с теб — изрече момчето.
Съчувствието в очите на детето й се стори като балсам за изтерзаните й чувства. Вероятно то не можеше да разбере всичко, което се говореше, но усещаше, че е наранена. Тя стисна ръката му с благодарност.
Тейър не искаше да я пусне да си върви, без да е говорил с нея, и пак протегна ръка да я докосне. Реакцията на Гита бе такава цветиста ругатня, че очите му изскочиха. После заби с все сила юмрук в стомаха му. Напълно изненадан, той се сгъна на две и остана така, докато я наблюдаваше как се прибира. Бек вървеше от едната й страна и не преставаше да мята нервни погледи във всички посоки. Когато накрая понечи да я последва, Роджър го спря.
— Не, Тейър, остави я.
— Трябва да говоря с нея.
— За какво? Какво ще й кажеш? Че е права?
Тейър рязко се извърна от погледа на Роджър и се взря невиждащо в посоката, където бе изчезнала Гита.
— Да, това. Или лъжи. Или извинения. Каквото и да е.
— Смятам, че в момента е най-разумно да я оставиш за малко сама.
— Така че омразата й да набере сила?
Роджър се намръщи.
— Не мисля, че именно омраза изпитва в момента. Болка, гняв, разочарование — да. За какво, по дяволите, мислеше тогава? Как можа просто да стоиш там като пън и да гледаш как някакво нищожество насилва жена ти?
— Правех точно това, в което ме обвини тя — призна Тейър с натежал от вина глас.
Придвижи се до една груба дървена пейка и се отпусна тежко върху нея, заровил лице в ръцете си. След миг Роджър седна до него. Как оценяваше Роджър действията му, нямаше голямо значение в момента. По-важното бе да намери начин да заличи злината, която бе сторил на Гита. Но не беше много сигурен как би могъл да поправи нещата между тях. Погледна към приятеля си, но и той не му вдъхна много надежда.
— Може би, ако паднеш на колене пред нея, ще помогне — измърмори Роджър след малко.
— Изглежда това е единствената възможност изобщо да ме приеме.
— И какво ще й кажеш?
— Добре, определено не мога да отхвърля обвиненията й, защото ще разбере, че я лъжа. Това ще влоши нещата, ако изобщо има накъде да се влошават. Все я чаках да ми сложи рога, знаеш. — Той поклати глава със съжаление. — Ти ме предупреждаваше за това. Трябваше да ти обърна внимание и даже мисля, че бях започнал да се вслушвам в думите ти.
— Явно е, че не си чул и дума, или си го сторил твърде късно. Златните ябълки обикновено прасетата ги ядат — изръмжа Роджър.
— Обидите ти не решават въпроса.
— Не очаквай от мен идеи.
— Изправи ме пред армия от врагове и знам къде съм, какво трябва да правя и какво не.
— Колко жалко, че Гита не е вражеска армия.
Тейър пропусна забележката.
— Изправи ме пред една жена и се пъна като невежо и недодялано хлапе. Отнасях се с курвата като с дама и с дамата като с курва. Най-важното нещо, което един мъж би трябвало всъщност да осигури на жена си, е закрила. Аз напълно се провалих в очите на Гита.
— Дай й време да се поуталожи гневът й.
— Но ще заглъхне ли?
— Не е в природата й да се гневи дълго.
— И аз така мисля, но досега не бях ставал свидетел на такъв силен пристъп.
— Слушай, остани тази нощ в моята стая. Това ще й даде време да се успокои, а на теб — да размислиш.
— Така май ще е най-добре. Ако се промъкна в леглото й тази нощ, спокойно може да ми пререже гърлото.
По целия път до стаите си Гита се опиваше от кръвожадни помисли. Една я гледаше загрижено, докато миеше лицето и плакнеше устата си, но Гита нямаше желание да я успокоява. След като се освежи, тя седна на леглото и избухна в сълзи.
Макар и напълно разстроена, забеляза, че нито Бек, нито Една знаеха какво да правят с нея. Накрая Бек взе четката, седна зад нея и започна да разресва разбърканите й къдрици. Почувства се дълбоко трогната. Безропотно изпи билковата напитка, която Една доближи до устните й, после, все още плачейки, се остави в ръцете й, за да я преоблече. През цялото време Бек разказваше на Една какво се беше случило. Гита се опитваше да обясни някои подробности, но плачът променяше до неузнаваемост думите й. Накрая легна и промърмори едно „благодаря“ на Една, която постави студен компрес на челото й. Втренчи се в тавана и се опита да овладее хълцането и треската, която разтърсваше тялото й.
— Бедният Бек — промълви тя, поглеждайки към момчето. — Не знаеш какво да правиш, нали?
— Оставам при теб. — Бек седна до нея и взе ръката й в своите. — Ще остана при теб.
— Радвам се.