Огледа набързо останалите хора около масата и разбра, че Роджър е схванал играта й. Той очевидно се забавляваше, но това не я разколеба. Напротив, чувстваше, че дори може да я подпомогне при постигането на целта й.
Погледна пак към мъжа си и разбра, че ще трябва здравата да го разтърси. Желаеше проблемите им да се решат възможно най-бързо. Близостта му караше тялото й да си спомня с болка колко дълго бяха разделени. Копнееше за него до полуда. Искаше да я положи в леглото и да я люби до изтощение. Това, мислеше си тя, абсолютно сигурно ще отнеме значителна част от болката й.
Загрижена, че сладострастните й мисли може да се изпишат върху лицето й, бързо сведе поглед към сладкиша, който сервираха в момента. Тейър я познаваше твърде добре и като нищо щеше да отгатне желанието в очите й. Беше прекалено рано да узнава колко го желае. Може би, предположи тя, ако се страхува, че тя ще пренесе сдържаността си и в брачното легло, по-бързо ще постигне конфронтацията, към която се стремеше. Това беше страх, който лесно можеше да взриви контрола, който налагаше върху горещия си и буен темперамент.
Демонстрирайки спокойствие, каквото отдавна не притежаваше, Тейър изрече небрежно:
— Пращаха ни да нападаме въстаници и бунтовници.
— Има ли ги много в околностите? — Тя си наложи да не се замисля за опасностите, които са ги заплашвали.
Скърцайки със зъби, Тейър продължи:
— Бях ранен при една от тези атаки.
Гита усети как сърцето й падна в петите и остана там. Насили се да запази спокойствие и да не се хвърли да провери собственоръчно евентуалните му наранявания. Когато най-после заговори, разбра, че е успяла.
— Изглежда вече сте се възстановили, милорд.
Спомняйки си как бе реагирала последния път, когато беше ранен, Тейър реши, че нейното безразличие е болезнено разочароващо.
— Да, така е.
Мисълта колко прилича в момента на нацупено хлапенце, едва не я разтресе от смях, но се овладя и каза:
— Искате ли Джанет да погледне раните ви? Тя е много компетентна по тези въпроси.
— Не, не искам Джанет да ме преглежда — измърмори кисело той.
— Както желаете, съпруже.
— Името ми е Тейър — сопна се той, после бързо надигна чашата с вино в напразен опит да задържи изплъзващото му се самообладание.
С изражението на обидена невинност и лек намек за съмнение в здравия му разум, тя побърза да се съгласи с него.
— Да, разбира се.
— Тогава защо не го използваш?
— Както желаеш, Тейър. Плодове? — Подаде му купата, препълнена догоре с най-различни плодове.
Едва не подскочи от нерви, когато Тейър сграби една ябълка. Беше сигурна, че ръмжи при всяко захапване на нещастния плод. Смях започна да извира някъде дълбоко в нея, но със сетни усилия успя да го потуши.
Никога досега не беше се опитвала така хладнокръвно, така целенасочено да предизвика нечия ярост. И никога досега Тейър не се беше мъчил толкова самоотвержено да сдържа раздразнението си. Реши, че лицето му е вече порядъчно зачервено, а очите — помътнели. Надяваше се, за доброто на всички им, самоконтролът му скоро да изневери. Ставаше й все по-трудно да измисля как да го предизвиква. Преглъщайки друг пристъп на смях, тя си помисли, че необходимостта той да потиска чувствата си сигурно доста вреди на храносмилането му.
Всяка вежлива, хладна дума, която Гита изричаше, му действаше като удар с камшик. Те раздвижваха спомени за отношенията им преди злощастната случка в градината. Бяха като бавнодействаща отрова, която буквално разяждаше вътрешностите му. Без съмнение щеше да има проблеми с храносмилането след вечерята.
Потупваше нетърпеливо по облегалката на стола си, докато гризеше стръвно ябълката. Забеляза, че Гита разговаря непрекъснато с Маргарет и с Роджър. Това му действаше като сол върху открита рана. Накрая започна да се чувства като гостенин в собствения си дом, при това не особено желан. Повтаряше си, че за разлика от него Маргарет и Роджър не са й направили нищо лошо, но ядът му се разпалваше все повече и повече. Всъщност не се ядосваше точно на Гита. Гневът му бе предизвикан от ситуацията, в която се оказа, и от болезненото осъзнаване, че сам е виновен за това положение.