Решил да направи още един добронамерен опит, той попита:
— Какви други планове имаш за Ривърфол?
— Всъщност решавам ден за ден.
— Така ли. Какво тогава планираш за утре?
— Мислех да направя нещо за билките.
— Какви билки?
— Обичайните.
— Но, разбира се. Имаш предвид градина като бащината ти ли?
— Ако искате такава — да, милорд.
— Мислех си, че ти искаш такава градина.
— Няма да е лошо.
— Тогава действай.
— Както кажете, съпруже. Още вино?
— Да не възнамеряваш да ме напиеш до безчувственост?
— На вашите услуги, милорд.
Гита се чудеше дали е полезно за Тейър така да скърца със зъби. За момент се усмихна нежно на Маргарет, чиито очи се бяха разширили от страх и загриженост, докато Роджър едва прикриваше напушилия го смях. Тя бързо отклони погледа си, за да не се разсмее, след като той й намигна с едно око.
Усещането от натрупващата се у Тейър ярост бе почти осезаемо. Гита едва се сдържаше да не заликува от очертаващата се победа. Напрегна до крайност остроумието си, за да поддържа репликите си кратки и бързи. Въпросите, които Тейър задаваше, ставаха все по-остри и изискваха по-задълбочен размисъл. Знаеше, че всеки бърз, хладен и точен отговор е допълнителна капка масло в огъня, който изгаряше тънката нишка на самоконтрола му, и тази игра я възбуждаше. Останалите, като видяха какво става, утихнаха и съсредоточиха вниманието си върху тях. Това потвърди мнението й, че малцина биха се осмелили да се отнасят към Рижия дявол като нея.
— Бек помагаше ли ти? — задъхано попита Тейър, защото яростта почти го задушаваше.
— Да. Още малко плодове?
— Не — с върховно усилие произнесе той.
— Както желаете, съпруже.
Каза това и се стегна, понеже инстинктът й подсказа, че току-що постигна целта си.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Достатъчно!
Гита премигна доста изненадана, че е все още на стола си. Нямаше да се учуди, ако вече беше издухана като есенен лист в другия край на стаята. Само дето ушите й звънтяха от гръмогласния рев, изтръгнал се от могъщите дробове на съпруга й. Надяваше се слухът й да се оправи достатъчно, за да чуе всичко, което ще й каже, когато останат сами.
— Какво ви безпокои, милорд? — запита тя с толкова спокоен и овладян глас, че половината от присъстващите в залата се учудиха дали не е напълно полудяла.
— Тейър! — изрева той и скочи на крака, после така удари с юмрук по масата, че чиниите се раздрънчаха.
— Както желаете, съ… Тейър. — Прехапа устни и потисна един неволен вик на уплаха, когато бе сграбена и измъкната от масата.
Той доближи лицето си до нейното и изсъска:
— Ако само още веднъж чуя това „както желаете“, кълна се, ще те удуша. Тръгвай с мен.
Завлачи я подире си, така че нямаше друг избор освен да се подчини.
— Приключихме ли с вечерята?
— Да, с това приключихме.
Преди Тейър да я издърпа през вратата, успя да намигне окуражително на Маргарет. Едва се въздържа да не се разкикоти на смесицата от удивление и загриженост, която набързо разчете по лицата на хората в салона. Изключение правеше само Роджър. Той едва се сдържаше да не избухне в смях. Очевидно с нетърпение очакваше излизането на Тейър. Чу как този смях избликна — висок, чист и звънлив — в секундата, когато се затръшна вратата след тях. Злобната ругатня, процедила се през устните на Тейър, й подсказа, че и той го е чул. Надяваше се, че пътят до спалнята им не е чак толкова дълъг. Не искаше да се разсее дори малка част от величавия гняв на Тейър.
Докато ругаеше и влачеше Гита зад себе си, Тейър се опитваше с всички сили да възстанови донякъде контрола над разбеснелите си чувства. Усещането за запазено самообладание му изглеждаше далечно като пустинен мираж.
Стигнаха до стаята им и Тейър я вкара рязко вътре. Тресна бясно вратата и се отправи към масичката, където имаше вино. Гневът винаги го подтикваше към насилие, а знаеше, че тя не го заслужава. Не можеше, подтикван от яда си, да се отнесе така с нея. Наля си чаша вино и я изпи наведнъж. След това я запрати с всичка сила в стената. Напразен опит да поуталожи изгарящата го ярост. Бавно се обърна към Гита, която, за негово раздразнение, седеше спокойно на леглото и го наблюдаваше невъзмутимо.
— „Както желаете“ — озъби се той, като закрачи наперено към нея. — „Щом така искате“. Да не би да съм гостенин тука?
— Но разбира се, че не сте. Вие сте моят съпруг. Аз съм вашата покорна съпруга.
— О, да. Много покорна. И много студена. Така ли възнамеряваш да ме наказваш?
— Защо да ви наказвам?
— Знам, че се провалих, когато трябваше да те защитя…