— Как е Бек? — попита той тихо Маргарет и приближи до леглото.
— По-добре, милорд. Дадох му лекарство да поуспокои болката от удара по главата. — Тя въздъхна: — Но не знам какво ще изцели болката в сърцето на горкото дете.
— Зная. Вместо да види нещо добро в майка си, па макар и фалшиво, още веднъж се сблъска със злото у нея. А изгуби и Гита. Тя започваше да става много важна за него.
— Да, братовчедка ми има подход към децата. Те я обичат и тя ги обича. Изглежда, Гита разбира как гледат те на нещата.
— Видях колко свободно говори той с нея.
— Ще я доведете вкъщи невредима, милорд. Сигурна съм в това.
Бързият поглед, който отправи към Маргарет, му подсказа, че в душата си тя не вярва истински на думите си, поне не достатъчно, за да потисне собствените си тревоги, макар че искрено го желаеше.
— Моля се да се окажеш права. Ще се наемеш ли да съобщиш на семейството на Гита за случилото се?
— Да, милорд. Ще се опитам да ги известя възможно най-внимателно.
— Това е добре. Благодаря ти. Роджър, да вървим вече. — Тейър се усмихна студено. — Не искаме да караме Пикни да ни чака, нали?
— Не. Разбира се, че не.
Роджър повдигна ръката на Маргарет до устните си и я целуна по вътрешната страна на дланта.
— Когато се върна, сърце мое. — И тръгна след Тейър.
— Татко.
Тихото повикване накара Тейър да се върне обратно.
— Мислех, че спиш, сине. — Леко разроши косата на Бек. — Как се чувстваш?
— По-добре. Лейди Маргарет ми даде някакво лекарство. Отивате да вземете Гита ли?
— Да, сине. Поне ще се опитаме. Не мога да обещая нищо. Знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми.
— Знам това, татко. Защо майка ми е толкова зла към Гита? Тя никога не й е направила нищо лошо.
— Това е въпрос, на който не мога да отговоря. Майка ти искаше да нанесе удар на мен, Бек, и уцели най-слабото ми място. Но не е знаела, че Пикни замисля убийства. Мислила е само за откуп и отмъщение.
— Не трябва да я защитаваш пред мен, татко. Къде е тя сега?
— Тор я затвори в тъмницата. Ако не друго, поне трябва да предотвратим нов опит да помогне на Пикни.
— Трябва ли да я посетя?
— Само ако желаеш. Трябва да тръгвам сега, Бек.
— Знам. Бог да е с теб, татко. И с Гита.
Като излезе от стаята с Роджър, Тейър промърмори:
— Ще се нуждаем страшно много от Божията помощ.
Забърза към големия салон, където го чакаха водачите на войниците му, за да изготвят окончателните планове, преди да потеглят.
— Още ли нямаш идея?
— Не, нищо. Не мога да се съсредоточа. Постоянно мисля за Гита и какво зло може да я сполети.
Роджър мина напред и отвори вратата на салона:
— Никой няма да те укори за това.
Тейър кимна на мъжете около масата и каза съвсем дрезгаво:
— Предполага се, че аз съм вашият водач. Човек с разстроени мисли и без най-простичък план, по дяволите, не може да води другите.
— Ще го измислим по пътя, стари приятелю. И друг път сме правили така.
Тейър седна и прислужниците започнаха да сервират на мъжете проста, но питателна храна. Думите на Роджър бяха предназначени да го ободрят, но храната все още имаше за него вкус на пепел. План, изработен на седлото, едва ли ще е достатъчно добър, когато залогът е толкова висок.
— Може би трябваше да ги настигнем — изръмжа той и отмести настрани полупълната си чиния.
— В коя посока, приятелю? — попита Роджър. — Следата беше неясна. Можеше да са поели в десет различни посоки. Щяхме да пропилеем времето си и да изтощим хората и конете. По-добре да се подготвим, както трябва, и да тръгнем направо за Сейтън Менър. Знаеш това.
— Да, но страхът за Гита ме довършва и подкопава моята самоувереност. Съмнявам се в себе си и се терзая с въпроса, дали не съм сгрешил вече и дали не е трябвало да направя нещо друго.
— Ти си войн. Действай, както ти подсказва войникът в теб. Вслушвай се в този, който ти спечели името Рижия дявол. Той ни е опазил живи. Той ще помогне да запазим и Гита жива. Вярвай му, Тейър, вярвай и на себе си.
— Ако мога да го открия — промълви Тейър тихо. Мъжът, който беше водил и спечелил толкова много битки, очевидно се беше загубил някъде. „Любовта — мислеше си той яростно — може да направи човека страхливец.“
Докато тази мисъл занимаваше съзнанието му, огледа внимателно хората си. Макар че се мъчеше да я държи на почетно разстояние, тя се завръщаше отново. Той обичаше Гита. Това беше чувството, което го вцепеняваше от страх сега, когато тя беше в опасност. Това беше и причината отчаяно да се стреми да си я върне невредима. Ако се провалеше, се обричаше на вечна мъка. Обичта към Гита му обясняваше много неща — направени, казани, почувствани. Беше открил от какво се нуждае мъжът, за да почувства, че живее пълноценно. Не беше чудно, че самообладанието му се беше изпарило, когато се изправи пред опасността да я изгуби.