Когато превъзмогна тъпата болка в главата си и си спомни за случилото се в хана, Гита се сети за Бек. Тревога и ужас я връхлетяха, като си припомни състоянието на момчето точно преди да зашеметят и нея. Лейди Елизабет бе позволила на някого да удари собственото й дете толкова силно, че главата му се разкървави, а то изпадна в безсъзнание. Съмняваше се, че тя е направила нещо да помогне на сина си. От страх да не бъде заловена, Елизабет сигурно бе офейкала от хана незабавно.
Разтърси глава и погледна към предната част на фургона. Втренчи се в широките гърбове на двамата мъже, които управляваха колата, и се чудеше дали знаят нещо за Бек. Единият се обърна леко и погледна през рамо към нея.
— Събудила си се значи — промърмори той.
— Момчето… — едва продума тя с такава сухота в гърлото си, че изпита болка при говоренето.
— Оставихме го там. Нямаме нужда от него.
— Как е то? — настоя тя.
Мъжът сви рамене:
— Откъде да знам? Нямах време да погледна. Нито пък оная благородна лейди. Прескочи го и побягна колкото можа по-бързо. Защо да остава? Тя направи това, което беше обещала.
— Да, предаде мен на Пикни.
— Скоро ще го видиш.
Отвърна се от смеещите се мъже и се настани отново в чувалената си постеля. Предполагаше, че зад това стои Пикни. Потвърждението на хората му потисна и малкото дух, който й бе останал.
Липсата на каквато и да било информация за състоянието на Бек допълнително увеличаваше притеснението й. Опитваше се да се увери, че момчето е живо или че у лейди Елизабет е проблеснала някаква искрица майчинско чувство, за да се погрижи за раните му, преди да побегне. Вместо това трябваше да се примири със спомена за състоянието му, когато го видя за последен път. Картината я измъчваше до болка.
Тъй като нямаше никакъв начин да получи отговор, който да разсее тревогите й, насочи мислите си към несигурното си положение. Погледна по-внимателно към мрачното небе и слабата й надежда за скорошно избавление се изпари. Денят бе почти към края си. Очевидно, докато се намираше в ръцете на Пикни, нямаше кой да й се притече на помощ. Засега поне безопасността й зависеше от самата нея.
Обстоятелството, че ще бъде в ръцете на Пикни, означаваше, че животът на Тейър е в опасност. Осъзнала внезапно това, тя се разтрепери от страх. Щяха да я използват като стръв, за да примамят съпруга й и да го убият. Заради Тейър за нея бе много важно да се изправи лице в лице с опасността. Ако съществуваше някакъв шанс за осуетяване на плановете на Пикни, дори и най-нищожният, трябваше да бъде нащрек и да се възползва незабавно от него.
Затвори очи и реши, че положението й спокойно може да се нарече неизгодно. Отчаяние я връхлетя и за момент тя му се отдаде. Беше изморена, главата я болеше, тялото й бе натъртено и изпитваше непрекъснато нарастваща нужда да се облекчи. Отчаянието беше най-естественото чувство при тези обстоятелства.
Фургонът намали скорост и спря. Това я изтръгна от самосъжалението, в което бе изпаднала. Размърда се, за да види къде се намират, но осъзна друго неудобство. Завързаните й китки се бяха подули. Излишно беше да проверява глезените си — знаеше, че са в същото състояние.
Нададе изплашен вик, когато един от мъжете — по-ниският и по-набитият от двамата — я вдигна от постелята й, за да я изнесе от колата. Остави я права, но тя започна бавно да се свлича. Използвайки завързаните си ръце, успя да се опре на задницата на фургона и предотврати сигурно падане. Погледна гневно към двамата мъже, които, в пълно неведение за състоянието й, бяха започнали да подготвят място за лагеруване.
— Имам нужда от помощ — каза тя с преднамерено високомерен и заповеднически тон, за да избегне унижението, което би изпитала, ако трябва да помоли за помощ.
— Боже, Боже, Хенри, обърни внимание на нейно височество — каза мъжът, който я беше свалил от колата. — Помогни си сама, милейди.
— Ако не се нуждаех от вашата помощ, не бих се унизила дори да ви погледна. Въжетата, с които сте ме овързали, са причина да получа отоци, а те ми вредят и ме затрудняват. Ако се опитам да се движа без чужда помощ, вероятно ще падна и може да увредя детето, което нося.
Хенри сви рамене с отегчение.
— Пълзи тогава. Аз и Джон имаме работа.
— А и Пикни сигурно ще е доволен — каза Джон, — ако изгубиш това бебе.