— И какво е това друго нещо, Пикни?
— Ти.
— Ах, да, аз. Трябва да дойда при тебе, нали?
— Да, и то невъоръжен.
— Така че да можеш да ме убиеш без риск за себе си?
— Твоят живот срещу живота на жената.
— Не! — изсъска Роджър, изплашен, че Тейър може незабавно да се предаде на Пикни. — Не, Тейър, не бързай толкова!
— Той може да не ми отпусне никакво време, Роджър.
— Аз пък мисля обратното, та макар и само да се наслади по-дълго време на това, което вижда като своя победа.
— Ти не мислиш ли, че е спечелил?
Роджър въздъхна, после поклати глава:
— Току-що пристигнахме след дълга и изморителна езда. Трябва да спечелиш време, за да огледаме мястото и да помислим сериозно. Трябва да намерим някакво решение, преди да тръгнеш към смъртта си като при някой древен акт на саможертва.
Тейър погледна пак към стените и се взря в Пикни. Успя да зърне зад гърба му и братовчед си Робърт. „Бледата сянка на Пикни“ — помисли си с презрение. Нямаше да има полза за Гита от това безволево същество.
— На мен ми изглежда, Пикни, че искаш да ти дам всичко, без да обещаеш да ми го върнеш или възмездиш.
— Не виждам друг изход за теб, Рижи дяволе. Но ако смяташ, че не можеш да изпълниш изискванията ми…
— Не съм казал това, Пикни.
— Не, не си. Е, днес съм щедро настроен. Ще ти дам малко време да се гърчиш в напразни усилия да намериш изход, да направиш избор. Имаш време до утре сутринта, за да признаеш, че си загубил.
Тейър рязко обърна жребеца си и препусна към мястото, където хората му бяха направили стан. Дори не разбра, че Мерлиън и Роджър се спуснаха след него, тъй като подигравателният смях на Пикни не спираше да пронизва ушите му. Внезапно дръпна юздите, скочи от коня и закрачи бързо към най-отдалечения край на лагера. Отпусна се тежко на една скала и се взря невиждащо в далечината. Невъзможно му беше да мисли, тъй като различни чувства го връхлитаха и напускаха едно след друго. Започваше вече да се овладява и да се успокоява, когато усети, че някой се приближи. Нечия ръка го стисна за рамото. Знаеше, че е Роджър.
— Изглежда отново се провалих пред бедната Гита, Роджър — продума той.
— Да си се провалил? — Роджър седна на земята пред Тейър. — Не, не е вярно.
— Как да не е вярно? Пленница е зад тези стени и не мога да я измъкна оттам, даже ако поднеса главата си на тепсия пред Пикни. Мога само да удължа живота й за кратко. И това не е провал според теб, така ли?
— Не, това е добре организирана клопка. Не е възможно да избегнеш всички капани, а Пикни ти постави най-безпогрешния. Това не означава, че непременно ще те хване в него.
— Намерил си начин да го избегнем?
— Не още, но имаме време. Мъжете чакат само да се стъмни, за да претърсят цялостно района около Сейтън Менър и стените на имението за някаква възможност да се влезе. Може би таен изход или слабо място в защитата. Ако такова място съществува, ще го открият.
Знаеше, че Роджър ще подбере най-добрите мъже, известни с опита и уменията си. Кимна одобрително с глава, после каза:
— Пикни не възнамерява да освободи Гита, даже ако направя това, което иска.
— Знам. Всички го знаем. Поради тази причина хората ми ще се заемат с всички сили с откриването на това, което ни е необходимо. Иначе ще изгубиш живота си напразно, а те дори няма да имат възможността да отмъстят за убийството ти. Не съм им казвал нищо, но са наясно, че животът на детето също е под въпрос. Ако не намерят вход, значи такъв не съществува. А това според мен е невъзможно. Винаги има начин да се влезе някъде.
Тейър прокара ръка през косата си и погледна към имението.
— Моля се да си прав. Ако не си, утре ще отида да посрещна смъртта, без да съм уверен дали с това ще помогна на Гита или не. Жалък начин да умреш.
— Тогава защо ще го направиш?
— Защото не бих могъл да живея, ако откажа и Пикни я убие. Поне мога да й осигуря малко време. — Погледна пак Роджър. — Време, през което ти би могъл някак си да я освободиш. Ако се наложи да се предам на Пикни, искам да се закълнеш, че няма да спреш, докато не измъкнеш Гита оттук.
— Кълна се. Кълна се също, че ако я нарани или, да не дава Господ, тя умре в ръцете му, няма да се поколебая да го убия. Даже ако трябва да съборя Сейтън Менър камък по камък, за да го пипна.
Тейър се почувства стоплен от тази клетва и стисна здраво ръката на Роджър от благодарност. Ако трябваше да се прости с живота си утре сутринта, поне щеше да знае, че Гита все още има защитник, че има някой, който ще се погрижи Пикни да плати за всичките си злодеяния, независимо колко време ще отнеме това. Но не спираше да се надява, че преди да дойде краят на нощта, хората му ще му донесат успокоение, за което единствено жадуваше душата му — начин за проникване в Сейтън Менър.