Бовоар погледна към комисар Франкьор, потомък на същите земи като брат Реймон, като дядото и бабата на Бовоар.
Какъв план обмисляше с наследеното си търпение? От години ли го подготвяше? Камък по камък ли го градеше? И коя част от плана на комисаря го бе довела тук?
Бовоар знаеше, че той самият също трябва да прояви търпение, ако иска да открие отговорите, макар търпението да не бе от най-силните му качества.
Брат Реймон дърдореше неуморно.
Не след дълго Бовоар загуби интерес. Брат Реймон притежаваше рядката дарба да превърне и най-вълнуващата история в непоносима досада. Разновидност на алхимията. Трансмутация.
Накрая, когато тишината най-сетне проникна във вцепенения мозък на Бовоар, той излезе от унеса си.
— Тоест — вкопчи се той в последните думи, които откри в главата си — планът е точен, така ли?
— Достатъчно точен, за да не се налага да чертая друг, когато изграждахме новата система. Геотермалната система е…
— Да, знам. Merci.
Проклет да съм, помисли си Бовоар, ако позволя на единия да ме провокира, а на другия да ме отегчи до смърт.
— Бих искал да знам и още нещо: възможно ли е някъде тук, в абатството, да има тайна стая…
Брат Реймон го прекъсна със смях.
— Нали не вярвате в тези бабини деветини?
— Тази не я разказват баби, а монаси. И вие очевидно сте я чували.
— Точно както съм чувал и за Атлантида, и за Дядо Коледа, и за еднорози. Но не очаквам да ги открия в абатството.
— И все пак очаквате да откриете Бог — отбеляза Бовоар.
Брат Реймон не се обиди. Дори напротив — усмихна се.
— Повярвайте ми, инспекторе, дори вие ще откриете Бог тук; по-скоро, отколкото каквато и да било тайна стая. Или пък съкровище. Допускате, че бихме могли да изградим геотермална система, без да се натъкнем на скрита стая? Мислите, че бихме могли да инсталираме слънчеви панели, да прокараме електричество и водопроводна система и да не я открием?
— Не — отвърна Жан Ги. — Едва ли. Мисля, че щяхте да я откриете.
Монахът долови скрития смисъл на думите му, ала вместо да започне да се оправдава, просто се усмихна.
— Чуйте ме, синко — бавно изрече брат Реймон. На Бовоар вече му идваше до гуша да говорят с него като със син. Като с дете. — Това е просто история, която старите монаси си разправят, за да убиват времето в дългите зимни нощи. Просто забавна история. Нищо повече. Няма тайна стая. Няма и съкровище.
Брат Реймон отпусна лакти върху острите си колене, долепи длани и се наведе напред.
— Какво всъщност търсите?
— Човекът, убил приора.
— Е, тук долу няма да го откриете.
В продължение на няколко секунди двамата мъже останаха загледани един в друг и хладният въздух около тях сякаш се наелектризира.
— Надявах се тук долу да открием оръдието на убийството — каза Бовоар.
— Камък?
— Защо смятате, че е камък?
— Защото вие така ни казахте. Всички разбрахме, че смъртта на брат Матю е настъпила след удар с камък в главата.
— Е, докладът от аутопсията твърди, че оръдието на убийството е по-скоро метална тръба или нещо подобно. Тук има ли метални тръби?
Брат Реймон се изправи и го отведе при някаква врата. Включи лампата и двамата се озоваха в стаичка, не по-голяма от монашеска килия. По стените имаше рафтове и всичко беше грижливо подредено. Дъски, пирони, винтове, чукове, стари парчета ковано желязо, обичайните дреболии за всяко домакинство, макар и в доста по-малко количество.
И метални тръби, облегнати до стената в ъгъла. Бовоар пристъпи към тях, но след миг отново се обърна към брат Реймон.
— Това ли е всичко? — попита.
— Това е. Стараем се нищо да не хвърляме, използваме ги многократно.
Полицаят от Sûretè отново се обърна към ъгъла. Да, там имаше метални тръби, но нямаше по-къси от метър и половина, а повечето бяха и значително по-дълги. С такъв прът за висок скок убиецът можеше да прескочи стената, но не и да разбие черепа на приора.
— Къде другаде може да се намери парче тръба? — попита Бовоар, когато излязоха от стаята и затвориха вратата.
— Не знам. При нас тези неща не се търкалят навсякъде.
Бовоар кимна. Така си беше. В подземието цареше безупречен ред. И ако някъде тук имаше парче метална тръба, брат Реймон щеше да знае къде е.
Той бе абатът тук долу. Господарят на подземния свят. И докато горният етаж на абатството изглеждаше изпълнен с мистерии и ухание на тамян, с музика и странни танцуващи светлини, тук долу цареше ред и чистота. И постоянство. На температурата, на светлината — оставаха си непроменени.