Точно по вкуса на Бовоар. Тук, под земята, отсъстваше всякакво творческо начало, нямаше нищо красиво. Но нямаше и хаос.
— Абатът твърди, че е слязъл тук вчера след утринната молитва, но не ви е открил.
— След утренята работя в градината. Абатът знае това. — Гласът на брат Реймон звучеше благо и дружелюбно.
— Коя градина?
— Зеленчуковата. Видях ви там тази сутрин. — Той се обърна към комисар Франкьор. — Видях и вашето пристигане. Много драматично.
— Там ли бяхте? — попита Бовоар. — В градината?
Брат Реймон кимна.
— Очевидно всички монаси си приличат.
— Някой видя ли ви? — попита Бовоар.
— В градината? Е, не съм говорил с никого, но не съм и невидим.
— Значи е възможно и да, не сте били там?
— Не, не е възможно. Възможно е да не съм бил видян, но бях там. Но е напълно възможно абатът да не е идвал тук. Просто тук долу не е имало кой да го види.
— Той твърди, че е дошъл да огледа геотермалната система. Това възможно ли е?
— Не.
— Защо?
— Абатът нищичко не разбира от тези неща. — Брат Реймон махна с ръка към машинариите. — А когато се опитам да му обясня, той губи интерес.
— Значи смятате, че не е слизал тук вчера след утринната молитва?
— Да.
— Къде е бил според вас?
Монахът запази мълчание. Като камъни са, помисли си Бовоар. Големи черни камъни. И естественото им състояние, също като при камъните, е да мълчат. И да не помръдват. Против природата им е да говорят.
Бовоар се сещаше само за един начин да разбие камък.
— Вие смятате, че е бил в градината, нали? — каза Бовоар, вече не толкова дружелюбно.
Монахът продължаваше да мълчи и да се взира пред себе си.
— Не в зеленчуковата градина, разбира се — продължи Бовоар и направи една крачка към брат Реймон, — а в собствената си градина. Личната градина на абата.
Брат Реймон не гъкна. Не помръдна. Не трепна, когато Бовоар пристъпи още по-близо.
— Смятате, че абатът не е бил сам в градината си.
Гласът на Бовоар ставаше все по-силен. Започваше да изпълва празното пространство. Отекваше о стените. С периферното си зрение видя комисаря и му се стори, че чу как се изкашля. Прочисти си гърлото. Вероятно за да обуздае своя нагъл и неадекватен подчинен.
Да го поправи. Да накара Бовоар да отстъпи, да се дръпне, да остави на мира този religieux.
Но Бовоар не смяташе да се предава. Брат Реймон, при цялата му кротост и страст към механиката и при все че звучеше като дядото на Бовоар, определено криеше нещо. В удобно мълчание.
— Вие смятате, че приорът също е бил там.
Думите на Бовоар звучаха остро и твърдо. Сякаш мяташе дребни камъчета по каменния монах. Думите отскачаха от брат Реймон, но му влияеха. Бовоар пристъпи още малко напред. Вече беше достатъчно близо да види тревогата в очите на брат Реймон.
— Вие сам ни доведохте до това заключение — каза Бовоар. — Проявете смелостта да изминете пътя докрай. Да изречете на глас каквото мислите.
Бовоар знаеше, че единственият начин да разбиеш камък, е да удряш по него. Да удряш и да не спираш.
— Или просто разпространявате намеци и клюки? — подсмихна се Бовоар. — И очаквате по-смели мъже от вас да свършат мръсната работа. Искате да хвърлите абата на вълците, но не желаете да ви тежи на съвестта. И затова просто правите предположения. Едва ли не ни намигате. Но не ви стига смелост да се изправите и да кажете какво е истинското ви мнение. Шибан лицемер!
Брат Реймон отстъпи крачка назад. Камъчетата ставаха все по-големи. А Бовоар ги хвърляше право в целта.
— Какво жалко подобие на човек сте вие — продължи Бовоар. — Вижте се само. Молите се, пръскате светена вода, палите тамян и се преструвате, че вярвате в Бог. Но умеете само да се измъквате. Точно както са избягали онези стари монаси. Дошли са в Квебек да се скрият, както вие се криете тук долу. Във вашето подземие. Подреждате, чистите, разтребвате. Обяснявате. Докато горе се върши истинската работа. Мръсната работа да се намери Бог. Мръсната шибана работа да се открие убиец.
Бовоар бе толкова близо до брат Реймон, че усещаше мириса на бренди и бенедиктин в дъха му.
— Мислите, че знаете кой го е направил? Е, кажете ни. Изплюйте камъчето. — Бовоар вече крещеше в лицето на брат Реймон. — Изплюйте камъчето.
Брат Реймон вече изглеждаше уплашен.
— Вие не разбирате — запелтечи той. — Казах твърде много.
— Дори не сте започнали. Кажете ни какво ви е известно.
— От нас се очаква да сме лоялни към нашите абати — каза Реймон и леко отстъпи от Бовоар. Обърна се и погледна умоляващо към Франкьор. — Когато постъпим в манастир, нашата лоялност не е към Рим, нито дори към местния епископ или архиепископ. А към абата. Тя е част от нашия обет, от нашата вяра.