— Кажете ми.
Той се вторачи в монаха, който вече стоеше със затворени очи.
— Говорете — настоя Бовоар. После чу леко шептене.
— Радвай се, благодатни Марийо…
Брат Реймон се молеше. Но за какво? — запита се Бовоар. Приорът да възкръсне? Пукнатините да се затворят?
Очите на монаха се отвориха и той погледна инспектора с такова смирение, че Бовоар едва не се подпря на стената, за да не залитне. Това бяха очите на баба му. Кротки и благи. И всеопрощаващи.
Тогава Бовоар проумя, че брат Реймон се моли за него.
Арман Гамаш бавно затвори последната папка. Беше прочел доклада от аутопсията два пъти, като всеки път задържаше вниманието си върху една фраза.
Жертвата, брат Матю, не бе умрял веднага.
Те, разбира се, вече го знаеха. Виждаше се, че се е влачил, за да се отдалечи от мястото на удара, докато накрая вече е нямало накъде. И там умиращият мъж се бе свил на кълбо. В същата поза го бе носила майка му в утробата си. И го бе успокоявала при появата му на този свят, гол и плачещ.
А вчера Матю отново се бе свил в ембрионална поза, за да напусне този свят.
Гамаш и всички останали разследващи, а може би и абатът и монасите, които се бяха молили до тялото, бяха разбрали, че е минало известно време, преди брат Матю да умре.
Но не знаеха колко.
Досега.
Главен инспектор Гамаш се изправи с папката в ръка и излезе от кабинета на приора.
— Инспектор Бовоар — извика след него комисар Франкьор. — Трябва да говоря с вас.
Бовоар направи още няколко крачки в подземния коридор, после се обърна.
— Какво, по дяволите, очаквахте да направя? — попита той. — да го оставя да лъже? Тук разследваме убийство. И ако не ви харесва мръсотията, която излиза наяве, просто се дръпнете настрана и не пречете.
— О, мръсотията не ме плаши — каза Франкьор с равен, но твърд глас. — Просто не очаквах от вас да се държите точно по този начин.
— Нима? — попита Бовоар с откровено презрение. Вече нямаше нужда да го крие. — И как точно очаквахте да се държа?
— Като мъж без топки.
Бовоар се изненада до такава степен, че не успя да намери отговор. Просто остана на мястото си, вторачен в комисаря, а той го подмина мълчаливо и тръгна нагоре по стълбите.
— И какво трябва да значи това, по дяволите?
Франкьор спря с гръб към Бовоар. После се обърна. И със сериозно изражение огледа мъжа пред себе си.
— Не искате да знаете, повярвайте.
— Кажете ми.
Франкьор се усмихна, поклати глава и продължи нагоре по стълбите. Миг по-късно Бовоар хукна след него, изкачвайки изтърканите каменни стъпала по две наведнъж, за да го настигне.
Франкьор тъкмо отваряше вратата, когато Бовоар се озова до него. До ушите им стигна звук от потракване на твърди подметки по каменния под на Светия храм и видяха как главен инспектор Гамаш решително крачи към коридора, който водеше към кабинета на абата и градината му.
И двамата, като по взаимно съгласие, мълчаливо изчакаха вратата към коридора да се затвори и стъпките да заглъхнат.
— Кажете ми — настоя Бовоар.
— Предполага се, че сте опитен следовател от Sûretè du Quebec. Би трябвало и сам да се досетите.
— Предполага се? — извика Бовоар към отдалечаващия се гръб на комисаря. — Предполага се?
Думите на инспектора обиколиха църквата, усилиха се, отекнаха о стените и се върнаха обратно към него, ала видимо не достигнаха до ушите на Франкьор.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
— Ето ви и вас, господин главен инспектор.
Брат Симон се надигна иззад бюрото и протегна ръка.
Гамаш я пое и се усмихна. Каква промяна заради една кокошка.
Дуу-да, дуу-да.
Гамаш въздъхна вътрешно. При цялата божествена — буквално — музика наоколо в неговата глава трябваше да се запечата точно "Кемптаунската гонка", изпята от петел.
— Тъкмо се канех да ви потърся — продължи Симон. — За да ви върна листа.
Брат Симон подаде пожълтелия пергамент на главния инспектор и се усмихна. Усмивка върху това лице никога не изглеждаше съвсем уместна. Но сега, за един кратък момент, беше естествена.
И наистина миг по-късно секретарят на абата доби обичайното си сурово изражение.
— Merci — каза Гамаш. — Очевидно сте успели да направите копие. Започнахте ли да транскрибирате невмите в ноти?
— Още не. Планирах да се заема с това днес следобед. Може да помоля някои от другите монаси за помощ, ако не възразявате.
— Absolument — съгласи се Гамаш. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.